Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Имаме стая на... – започна тя, поколеба се още малко и се примири, че ще трябва да провери в телефона си.

Струваше ѝ се, че отстрани това изглежда подозрително или немарливо, сякаш с Микаел бяха замесени в нещо мръсно. Погледна и видя, че името наистина е Буман, но го произнесе толкова тихо, че рецепционистката не я чу. Наложи се да го повтори по-силно. Притесняваше я човекът зад гърба ѝ, но щом се обърна, там нямаше никого.

За сметка на това мъж с дънково яке и дълга коса тъкмо излизаше навън и тя се замисли за него, докато се подписваше. Защо беше влязъл толкова за кратко? Това не беше ли странно? Или може би хотелът му се бе сторил твърде скъп? Или просто не му беше харесал. Все едно.

Опита да забрави за това, взе ключа, качи се в асансьора, влезе в хотелската стая и се загледа в голямото двойно легло с небесносин чаршаф. Замисли се какво да прави и реши да си вземе вана, да си поръча хамбургер с картофки и да изпие една от малките бутилки червено вино в минибара. Но нищо не помогна. Нито храната, нито алкохолът или ваната. Пулсът ѝ не се успокои, а тя все по-натрапчиво се питаше защо се бави Микаел.

Янек Ковалски изобщо не живееше на Далагатан. Въпреки това влязоха в някаква сграда, минаха през вътрешния двор, излязоха на Вестеросгатан, шмугнаха се в друг вход, изкачиха пет етажа по стълбите и се озоваха в голям апартамент, не неуютен, никак даже, но все пак разхвърлян, като жилище на ерген, на старомоден интелектуалец, на когото не му липсват нито пари, нито чувство за естетика, но няма сили да подрежда и да чисти.

Вътре имаше по много от всичко – твърде много купи, картини и други вещи, твърде много книги и папки. Бяха навсякъде, а самият Ковалски беше брадясал и рошав, истински бохем, особено сега, без костюма, с който бе облечен в посолството. Беше може би на седемдесет и носеше тънък кашмирен пуловер с няколко дупки от молци.

– С къпи приятели. Толкова се притеснявах за вас – каза той, прегърна Йоханес и целуна Ребека по бузите.

Без съмнение се познаваха и след като прекараха двайсетина минути, шепнейки си в кухнята, двамата се появиха с поднос чай, английски сандвичи и бутилка вино и я погледнаха със сериозни изражения.

– Скъпа Ребека – каза Ковалски. – Мъжът ти ми заръча да бъда откровен и неохотно приех. Трябва да призная, че не ми се нрави, но ще опитам да говоря открито и още отсега моля за извинение, ако започна да увъртам.

Тонът му не ѝ хареса, звучеше едновременно тъжно и кокетно. Може би беше нервен. Ръката му трепереше, докато наливаше чая.

– Най-добре да започна, като разкажа за най-голямата си заслуга – каза той. – Благодарение на мен се запознахте.

Тя го погледна учудено.

– Как така?

– Аз изпратих Йоханес на Еверест. Ужасно от моя страна, разбира се, но той го искаше. Даже настояваше, нали си е човек на дивото.

– Нищо не разбирам – каза тя.

– С Йоханес ни събра работата. Запознахме се в Русия и се сприятелихме. Отрано видях специалните му качества.

– В какво отношение?

– Във всички отношения, Ребека. Може би понякога беше малко припрян и твърде нетърпелив, но с изключение на това, беше блестящ офицер.

– Значи и ти си бил военен?

– Бях...

Изглежда, не му се искаше да го каже.

– ...поляк, който като дете стана британец. Родителите ми бяха полски имигранти, на които старата Англия помогна, така че може би сметнах за мой дълг да започна работа във Foreign Office .

– МИ-шест?

– Нека не казваме повече от необходимото. Във всеки случай се озовах тук, след като се пенсионирах, не само от любов към страната, ами и поради някои усложнения, които донякъде са свързани с някогашните ни дела. Виждаш ли, Ребека, по онова време с Йоханес имахме общ интерес, който беше опасен, дори и без да броим Еверест.

– Какъв е бил той?

– Дезертьори и къртици от ГРУ, доказани или заподозрени, а трябва да добавя и измислени. И стана така, че обединихме сили. В моята група тъкмо бяха узнали, че малка секция в шведската служба за сигурност се е добрала до един от сериозните активи на ГРУ, който след смъртта си доби голяма известност благодарение на човек, с когото съвсем скоро сте си имали работа.

– Това са гатанки.

– Нали ти казах. Не ми се удава. Говоря за Микаел Блумквист, който разкри така наречената афера „Залаченко“, а за нея е казано предостатъчно, с изключение може би на най-важното, а именно информацията, която по онова време ни беше подшушната.

– И каква е тя?

– Хм, ами... как да се изразя? Трябваше да порепетирам малко. С пециален отдел в службата за сигурност защитавал дезертиралия агент на ГРУ Александър Залаченко с, кажи-речи, всички възможни средства, защото той им давал, както те си мислели, безценна информация за руското военно разузнаване.