Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Изненада ме.

– Взела е телефона му – каза Марко. – И е изпратила есемес до всички в клуба.

– И какво пише в него?

– Да изслушаме Кони.

– Слушам, Кони.

– Саландер каза, че ще убие всички ни, ако не спрем да следим Микаел Блумквист.

– После е казала още нещо – намеси се Марко.

– И то е?

– Че така или иначе, ще ни погне и ще унищожи целия клуб.

– Върхът – каза тя, като някак си съумя да запази спокойствие.

– Значи... – пробва се Марко.

– Значи какво? – поинтересува се тя.

– В откраднатия телефон има чувствителна информация. Разтревожени сме.

– Така и трябва – каза тя. – Само че не заради Лисбет, нали, Иван?

Иван кимна, а тя продължи да гледа саркастично и заплашително. В действителност обаче чувстваше, че се разпада, и накрая каза на Галинов да продължи разговора вместо нея, докато тя самата отиде в стаята си и остави миналото да я залее като мръсна, черна вълна.

Ребека Форшел сама не проумяваше какво стори. Чу Йоханес да прошепва „той не бива да ме вижда“ и, без да може да обясни действията си, подложи крак на Сванте Линдберг. След това двамата изскочиха навън в дъжда и тръгнаха към такситата.

Йоханес избра кола, която не принадлежеше на някоя таксиметрова компания. Броячите на този тип шофьори обикновено се въртяха с неумолима алчност.

– Карай – каза той, а шофьорът, млад, мургав мъж с къдрава коса и сънен поглед, се обърна към тях и попита:

– Накъде?

Ребека погледна Йоханес, който мълчеше.

– По „Солнабрун“, към центъра – смотолеви тя и си помисли, че всичко ще се нареди.

Забеляза и нещо неочаквано, което ѝ се стори освобождаващо. Шофьорът не се беше сепнал и може би като избра такова такси, Йоханес се бе надявал именно че ще попаднат на човек, който живее толкова встрани от актуалното, че дори няма да знае как изглежда най-мразеният човек в Швеция. Не че това им осигуряваше кой знае какво предимство. Докато минаваха покрай гробището в С олна, Ребека опита да си представи последствията от действията им.

Може би все пак не изглеждаше толкова странно отстрани, опита да си втълпи. Мъжът ѝ беше в тежко състояние, а тя беше лекар и спокойно можеше да е решила, че той се нуждае от спокойствие, далеч от цялата си свита в болницата. Просто трябваше да съобщи на някого, преди да е настанала паника.

– Трябва да ми кажеш какво става. Иначе не мога да продължавам с тази лудост – прошепна тя.

– Спомняш ли си онзи професор по международни отношения, когото срещнахме във френското посолство? – попита той.

– Янек Ковалски – каза Ребека.

Йоханес кимна, а тя го погледна неразбиращо. Янек Ковалски не беше част от живота им. Даже нямаше да си спомни името му, ако наскоро не беше прочела негова статия за границите на свободата на словото.

– Точно – отвърна Йоханес. – Той живее на Далагатан. Можем да спим у тях.

– Но защо, за бога? Дори не го познаваме.

– Аз го познавам – каза той, което също не ѝ се понрави.

Спомняше си как се бяха поздравили в посолството – формално, разменяйки любезности. Значеше ли това, че просто са разигравали театър?

– Готова съм да спя където и да е, стига да ми обещаеш, че ще ми разкажеш всичко.

Той я погледна.

– Ще ти разкажа. После трябва да решиш какво да правиш.

– Какво има да решавам?

– Дали още искаш да си с мен.

Тя не отговори. Просто се загледа към „Солнабрун“ и каза на шофьора:

– Далагатан. Отиваме към Далагатан.

Мислеше си за границите, може би и за тези на свободата на словото, но най-вече за границите на любовта.

Какво би било нужно, за да реши да го напусне?

Какво деяние – и имаше ли изобщо такова? – би могло да сложи край на любовта ѝ?

Катрин Линдос остави Нюториет зад гърба си, тръгна по Йотгатан и постепенно енергията ѝ се възвърна. Но само как валеше. С ипеше се направо из ведро, така че тя вървеше бързо, влачейки куфара си. Беше взела твърде много багаж, както обикновено. Все едно заминаваше за няколко седмици. От друга страна, не знаеше колко време ще остане в хотела. Микаел ѝ беше казал само, че не може да се прибере у дома и че за съжаление има доста работа, но от друга страна, това важеше и за нея.

Беше девет и половина вечерта и тя осъзна колко е гладна. Почти не беше яла от закуска. Мина покрай киносалоните „Виктория“ и „Йота Лейон“ и макар че се почувства по-добре, безпокойството не я напусна. Загледа се към „Медборярплатсен“.

Дълга редица младежи се редяха в дъжда, вероятно за билети за някакъв концерт. Тъкмо се канеше да влезе в метрото, когато се сепна и се огледа наляво и надясно. Не видя нищо обезпокоително: нито сенки от миналото, нито хора, приличащи на злобарите от интернет, които понякога я спираха и на улицата. Катрин слезе по стълбите и се забърза към перона. Опита да си втълпи, че всичко е наред, и скоро се успокои. Едва след като слезе на „Т-Сентрален“ и тръгна по Хамнгатан, мина покрай „Кунгстредгорден“ и стигна до Бласиехолмен [36] Полуостров в центъра на Стокхолм, където се намира Националният музей, както и няколко големи хотела. – Б. пр. , тревогата се завърна. Катрин забърза крачка, влезе задъхана във фоайето на хотела, изкачи извитото стълбище и отиде до рецепцията. Младо мургаво момиче, на не повече от двайсет, ѝ се усмихна приветливо. Катрин я поздрави, но чу нечии стъпки по стълбите и заекна. Не си спомняше на чие име беше резервирана стаята. Знаеше, че е нещо с „Б“, Буман, Бродин, Бродѐн, Брумберг.