Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Извинявай, не исках да проявя неуважение – каза Елсе Сандберг извинително.

– И не си го направила, пък и вероятно имаш право – продължи той. – Мъжът е бил тежко болен, всъщност точно от шизофрения. Но въпреки това е възможно да е имал да разкаже нещо важно, затова пак те питам: С помняш ли си нещо друго?

– Не, нищо, съжалявам.

– А за това, което е написал за Форшел?

– Ами, може би.

– Какво?

– Нали каза, че е спасявал животи?

– Да.

– Мисля, че пишеше, че Форшел не е искал да бъде спасен.

– Какво е имал предвид с това?

– Не знам, просто сега се сетих. Но не съм сигурна, автобусът дойде, а на следващия ден листа го нямаше.

– Знам – каза той.

След като момичето си тръгна, Бублански остана в кабинета си, обзет от чувството, че му се налага да тълкува нечий сън. Взира се дълго в снимките на мъртвата Клара Енгелман, която ветровете бяха откъснали от Виктор Гранкин. Тялото бе заснето от американска експедиция на следващата година. Клара лежеше по гръб, а ръцете ѝ бяха замръзнали умолително, сякаш все още държеше Гранкин, или може би дори като на дете, което се протяга към майка си, мислеше си Бублански.

Какво се беше случило горе? Вероятно нищо повече от това, което вече бе описано стотици пъти. Но нямаше как да знаят със сигурност. П остоянно изникваха нови слоеве от историята. Сега например, изглежда, бяха открили намеса на военните в случая с шерпа, за която на лекарите от „Сьодра Флюгелн“ не им бе позволено да говорят. Ето защо Бублански цял следобед опитваше да се свърже с Клас Берг от Муст, за да получи обяснение.

Накрая Берг обеща, че утре сутринта ще му предостави пълен очерк на събитията, но си остави вратичка, като каза, че на него още не му били ясни редица неща, което не се хареса на Бублански. Мразеше, когато му се налагаше да разчита на разузнавателните служби. Ни най-малко не му пукаше за неща като престиж и йерархия, просто от всичко това страдаше полицейското разследване, така че той бе решен да си възвърне инициативата.

Затвори прозореца със снимките на Клара Енгелман и отново позвъни на главния секретар Сванте Линдберг. Но както и по-рано, Линдберг не вдигна, така че комисар Бублански стана и реши да се разходи, в опит да избистри малко мислите си.

Сванте Линдберг влезе в болницата. Вече беше идвал тук днес и не се почувства особено топло посрещнат от Ребека, така че нямаше основателна причина да се върне. Но беше разбрал, че Йоханес е в съзнание, така че трябваше да говори с него, да му каже, че... какво... не знаеше, но на всяка цена трябваше да го накара да си мълчи. Ето защо изключи собствения си телефон, не искаше да допринася за хаотичната обстановка.

Определено не смяташе да разговаря с Микаел Блумквист, който го бе търсил, нито дори с комисар Бублански, който му звънеше вече за трети път. Трябваше да запази хладнокръвие.

В куфарчето си носеше засекретени документи за руската кампания за дезинформация. Документите не бяха чак толкова важни, поне в сравнение с някои други, но представляваха достатъчно добро извинение за разговор на четири очи с Йоханес. Не трябваше да присъстват охранители, а Сванте трябваше да бъде силен както винаги. В сичко щеше да се нареди. Или поне така си втълпяваше.

Каква беше тази миризма? Може би на амоняк, на дезинфектант, или просто на болница? Огледа фоайето, изплашен, че журналистите може би дебнат там, че Блумквист ще изскочи отнякъде и ще разобличи най-мрачните му тайни. Но не видя никого, единствено пациенти и близките им, както и медицински сестри в бели униформи. Санитар буташе блед мъж на носилка, който изглеждаше, все едно ще издъхне всеки момент, но Сванте не му обърна особено внимание.

Загледа се в пода, пренебрегвайки външния свят. Въпреки това обаче долови нещо с периферното си зрение и се обърна. До банкомата, с гръб към него, стоеше висока, слаба жена със сиво сако.

Това не беше ли Бека? Определено беше тя. Разпозна стойката и начина, по който се беше привела напред. Дали да не отиде и да размени няколко думи с нея? Не, помисли си, това по-скоро беше възможност да поговори насаме с Йоханес, като си спести встъпителната реч за засекретените документи, така че се отправи към асансьорите. След няколко крачки обаче се обърна, може би защото му щукна, че Ребека не беше сама. Но сега не я видя.

Може би все пак се беше объркал? Вероятно, но всъщност не го и интересуваше. Тъкмо се канеше да продължи нататък, когато забеляза голямата колона до банкомата. Да не би тя да се криеше от него? Това би било смахнато. Обзе го неприятно усещане и той тръгна към колоната. П ристъпваше колебливо, но след малко забеляза, че встрани наистина се подава нещо, което приличаше на сакото на Ребека, така че забърза крачка.