Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Ей, какво правите?

Но на Лисбет ѝ се налагаше да я игнорира. Нямаше време да успокоява възрастни жени, а и беше почти сигурна, че дамата няма да посмее да се намеси. Можеше да звъни в полицията колкото си иска, те нямаше как да реагират навреме. Лисбет повали Кони Андершон на земята, след което го възседна светкавично, свали слънчевите си очила и извади пистолета от чантата си. Опря дулото в адамовата му ябълка, а той се опули ужасено към нея.

– Смятам да те убия – каза тя.

Кони смотолеви нещо и в крайна сметка не се оказа чак толкова корав. Лисбет продължи с най-призрачния си глас:

– Смятам да те убия. С мятам да убия теб и всички останали в клуба ти, ако дори се доближите до Микаел Блумквист. Искате мен, така че се занимавайте с мен и с никого другиго. Разбра ли ме?

– Разбрах – каза той.

– Или всъщност... кажи на Марко, че Микаел Блумквист няма значение. Така или иначе, ще се заема с вас и няма да спра, докато от „Свавелшьо“ не остане нищо освен изплашените ви жени и приятелки.

Кони Андершон не отговори, така че тя притисна дулото по-здраво във врата му.

– Е?

– Ще му предам – заекна Кони.

– Отлично. А ти...

– Да?

– Една жена ни гледа, така че няма да те обезоръжавам и да привличам още повече внимание. Просто ще те ударя по главата, но ако докоснеш оръжието си, ще те застрелям. Защото...

Тя го претърси набързо с лявата си ръка и извади телефона му от джоба на дънките. Беше нов айфон, с технология за разпознаване на лица.

– ...дори да умреш, посланието ми пак ще стигне до Марко.

Лисбет премести пистолета под брадичката му.

– Хайде, Кони, усмихни се малко.

– А?

Тя насочи камерата към него, отключи телефона и за нула време направи още две неща, които не бяха чак толкова високотехнологични. Удари му още една главичка и го снима. След това си сложи слънчевите очила и се отдалечи в посока „Слусен“ и „Гамла стан“, като в същото време преглеждаше телефонния указател на Кони Андершон. Няколко имена я изненадаха. Известен актьор, двама политици и ченге от отдел „Наркотици“, вероятно корумпирано. Но те не я интересуваха.

Търсеше единствено другите членове на „Свавелшьо“ и щом ги намери, им изпрати снимката, на която Кони гледаше ужасено и объркано към камерата. После, след като копира съдържанието на телефона, написа:

Момчето има да ви каже нещо.

След това хвърли айфона във водата.

27 АВГУСТ

Йоханес Форшел искаше да се затвори в себе си и да потърси убежище в сънищата и спомените. Но след като чу името на Нима Рита и сдържания гняв в гласа на съпругата си, съзнанието му се върна рязко към реалността.

– Как така се е появил в Швеция? Мислех, че е мъртъв?

– Кой е идвал тук? – попита той.

Усети раздразнението на Ребека от смяната на темата.

– Вече ти казах.

– Забравил съм.

– Момчетата, разбира се, и майка ти. Засега тя се грижи за тях.

– Те как приеха всичко?

– Какво да ти кажа, Йоханес? Какво да ти кажа?

– Съжалявам.

– Благодаря – отвърна тя и видимо опита да се стегне и отново да бъде добрата, силна Бека, но успя само донякъде.

Йоханес хвърли поглед към военните в коридора. Мисли за заплахи, пътищата за бягство, възможности и рискове се зареяха в главата му като неспокойни птици.

– Сега не мога да говоря за Нима – каза той.

– Както искаш.

С огромни усилия на волята тя се усмихна любвеобилно и отново го погали по главата. Йоханес се отърси от милувката.

– А за какво можеш да говориш?

– Не знам.

– Поне едно нещо можеш да направиш – каза тя.

– Какво?

– О гледай се. Виж всички цветя. Успяхме да поберем само малка част тук. Всичката омраза се превърна в любов.

– Не мога да си го представя.

Тя му подаде телефона си.

– Виж в интернет.

Йоханес махна с ръка.

– Сигурно ми съчиняват некролози.

– Не, коментарите са положителни – наистина.

– Идвали ли са хора от Муст? – попита той.

– Сванте и Клас Берг бяха тук, и Стен С иглер, и още няколко души от същия ранг, така че отговорът е да, и още как. Защо питаш?

Защо питаше наистина?

Йоханес и без това знаеше отговора. Естествено, че бяха идвали. Видя как Бека го гледа подозрително и дращи скалпа си с ръка и изведнъж го споходи неочаквано и силно желание да ѝ разкаже. Разбира се, знаеше, че не може, със сигурност ги подслушваха. Той се замисли и отново претегли алтернативите. С помни си отчаяната воля за живот, която изпита, докато потъваше към дъното.