Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Той отвърна на погледа ѝ, но в очите му се четеше такъв страх, че тя също се изплаши.

– Сънува ли нещо? – попита тя.

– Пак чух виковете.

– Виковете?

– На Еверест.

В миналото многократно бяха обсъждали всичко от експедицията, но тя не си спомняше викове и се зачуди дали да продължи да го разпитва. По блясъка в очите му видя, че не разсъждава ясно.

– Не съм сигурна какво имаш предвид.

– Реших, че е от бурята, не помниш ли? Че вятърът звучи почти като човек.

– Не, скъпи, не помня. Не бях горе с теб. През цялото време бях в базовия лагер, знаеш го.

– Но трябва да съм ти разказвал.

Тя поклати глава. Искаше да смени темата. Не само защото Йоханес бълнуваше, а заради неприятното чувство, което я обзе, сякаш вече предусещаше, че в онези викове има нещо съдбовно.

– Няма ли да си починеш малко? – каза тя.

– После реших, че са бездомни кучета.

– Какво?

– Бездомни кучета на осем хиляди метра надморска височина. Представяш ли си?

– Можем да говорим за Еверест по-късно, ако искаш – каза тя. – Но първо трябва да ми помогнеш да разбера, Йоханес. Какво те накара да побегнеш по такъв начин?

– Кога?

– Сега, на Сандьон? Отиде да плуваш в морето.

По погледа му си пролича, че спомените му се завърнаха, но това не подобри нещата. Сякаш се чувстваше по-добре с бездомните си кучета на Еверест.

– Кой ме спаси? Ерик ли?

– Не беше някой от охраната.

– Кой тогава?

Тя се зачуди как да му обясни.

– Микаел Блумквист.

– Журналистът?

– Същият.

– Странно – отвърна той.

Разбира се, беше си странно, и то много, но Йоханес не реагира изненадано. Прозвуча изморено и тъжно и сведе поглед към ръцете си. Безразличието му я изплаши и тя зачака последващия въпрос. Но когато той най-накрая дойде, в гласа на Йоханес нямаше никакво любопитство.

– Как е станало?

– Бях изпаднала в истерия, а той се обади по телефона. Звънеше заради някакъв репортаж

– Какъв репортаж?

– Няма да повярваш – каза тя, макар да подозираше, че ще ѝ повярва, и още как.

Лисбет слезе на метростанция „Синкенсдам“, пресече „Рингвеген“ и продължи по Бреншюркагатан, а спомените отново я заляха. Може би защото се беше върнала в квартала от детството си, или просто защото беше превъзбудена преди началото на новата операция.

Погледна към небето. Вече беше тъмно. С игурно щеше да завали, точно като в Москва. Във въздуха имаше напрежение като пред буря. На тротоара млад мъж се беше превил на две, сякаш му се гадеше. Това далеч не беше единственият пиян човек, когото Лисбет видя, може би в квартала имаше повод за почерпка. Празник или ден за заплати.

Сви наляво, изкачи стълбите и наближи дома на Микаел откъм Тавастгатан. Постепенно изпадна в състояние на пълна концентрация. Обръщаше внимание на всяка подробност и всеки човек наоколо. Само че... не забелязваше нищо от това, което бе очаквала. Да не бе допуснала грешка? Нямаше нищо подозрително, единствено още пияници. Чакай, там при кръстовището...

Беше просто гръб, широкоплещест човек със сако от рипсено кадифе. В ръка държеше книга, а престъпниците обикновено не носеха нито кадифе, нито четяха. И въпреки това в мъжа имаше нещо, което я накара да застане на нокти, може би стойката му или начина, по който се оглеждаше. Лисбет мина тихомълком покрай него и му хвърли бърз поглед. Беше висок и малко пълен и тя веднага разбра, че е била права. С акото и книгата бяха просто нелепа маскировка, жалък опит за имитация на сьодерски хипстър. Осъзна, че не просто знае какво е той. Знаеше и кой е.

Казваше се Кони Андершон и до неотдавна беше кандидат за влизане в „Свавелшьо“ и техен разносвач. Определено не заемеше висок ранг в клуба, което не беше и учудващо, тъй като задачата му си беше гадна – да виси и да чака човек, който вероятно изобщо няма да се появи. Въпреки това Лисбет знаеше, че Кони не е вчерашен. Беше висок близо два метра и участваше в събирания на дългове в ролята на tough guy [34] Здравеняк, бияч (англ.). – Б. пр. . Ето защо тя отмина с приведена глава, все едно не го е забелязала.

След малко се обърна и тръгна в обратната посока, като в същото време огледа обстановката на улицата. Видя две пияни момчета на двайсетина години и, малко по-нататък, една дама на около шейсет, която се разхождаше съвсем бавно, а това не беше добре. Лисбет нямаше време да я чака. Кони Андершон я забеляза, а позицията ѝ не беше добра, така че тя просто продължи спокойно напред.

Изведнъж направи рязък завой надясно, право към него. Той вдигна поглед и посегна към оръжието си, но не стигна по-далеч от това. Лисбет го изрита с коляно между краката и щом той се преви, го удари два пъти с глава. Кони се олюля и в този момент, естествено, се чуха виковете на дамата.