Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Но това, което наистина тревожеше Лисбет, бяха връзките на Галинов в ГРУ. Той разполагаше с ресурси, с чиято помощ рано или късно щеше да я открие, така че нерешителността ѝ не можеше да продължава. Сега, до прозореца в хотелската стая, Лисбет вече беше готова да се заеме с това, за което се бе подготвяла цял ден: да ги притисне. Да опита да ги принуди да допуснат грешка. Но преди това хвърли едно око на съобщението на Микаел:

Тревожа се за теб. Знам, че мразиш, когато го казвам. Но смятам, че трябва да потърсиш закрила в полицията. Бублански ще се погрижи. Говорил съм с него.

Между другото, Нима Рита е бил приет в психиатричната клиника „Сьодра Флюгелн“ под фалшиво име. Имам чувството, че зад това решение стоят военните.

Не отговори. Секунда по-късно вече беше забравила за съобщението и посягаше към оръжието. Прибра го в сива чанта за през рамо, сложи си качулката и очилата, излезе от стаята, взе асансьора и закрачи целеустремено по площада.

Изглежда, се заоблачаваше. Навън беше оживено, ресторантите и магазините бяха пълни. Тя сви надясно по Смоландсгатан, излезе на Бириер Ярлсгатан и изчезна в метростанцията на „Йостермалмстори“, където хвана метрото към „Сьодермалм“.

Ребека Форшел седеше до леглото на мъжа си в болница „Каролинска“, когато Микаел Блумквист ѝ звънна за пореден път. Тя се канеше да вдигне, но Йоханес потръпна, сякаш сънуваше кошмар. Ребека го погали по главата и остави телефона да звъни. В коридора седяха трима военни, които я наглеждаха.

Чувстваше се наблюдавана и ограбена от тревогата си. Как можеха да се отнасят така с тях? Даже бяха претърсили майката на Йоханес. Това беше скандално, а най-зле от всички бяха Клас Берг, шефът на Муст, и, разбира се, Сванте Линдберг. Божичко, колко съчувствено и разтърсено го играеше.

Пристигна с шоколад, цветя и сълзи в очите, с вайкания и прегръдки. Но не я заблуди. Потеше се твърде много, погледът му блуждаеше и поне на два пъти попита дали Йоханес е споменал нещо, докато бяха на С андьон , за което Сванте би трябвало да знае. Ребека едва не изкрещя „Какво криете от мен?“, но все пак замълча. Благодари му за подкрепата и го помоли да си върви.

Каза, че няма сили за повече посещения. Сванте си тръгна неохотно, което си беше жив късмет, защото скоро след това Йоханес се събуди. П ървото, което каза, беше „извинявай“. Ребека го попита как се чувства, а после поговориха за децата, но въпросът „Защо, Йоханес, защо?“ остана без отговор.

Може би силите му не стигнаха, или просто искаше да изчезне и да избяга от всичко. Заспа или се унесе, но във всеки случай изглеждаше изтормозен и тя го хвана за ръката. Малко след това получи есемес. О тново беше Блумквист. Молеше за извинение, но трябвало да говори с нея на четири очи или по криптирана линия. Но не, сега не можеше. Остави телефона и погледна отчаяно мъжа си, който бълнуваше насън.

Йоханес Форшел беше на Еверест. В съзнанието си отново пристъпваше през виелицата, беше непоносимо студено и той едва успяваше да мисли. Просто продължи напред, заслушан в скърцането на котките и бученето на вятъра и небесата. Чудеше се колко още ще издържи.

През повечето време не забелязваше нищо,освен силуета на Сванте и собственото си дишане в кислородната маска, а понякога не възприемаше дори и това. Пейзажът почерняваше, може би вървеше със затворени очи, не беше сигурен. Ако в някой от тези мигове пред него имаше пропаст, щеше да се хвърли право надолу, без дори да изкрещи или да се изплаши. А сега като че ли дори поривите на вятъра замлъкнаха. Обгръщаха го беззвучен мрак и празнота. И все пак преди малко си бе припомнил как баща му го надъхваше на ски пистата: „Можеш още, момчето ми. Можеш още“. Когато страхът го сграбчеше в ноктите си, тези думи му помагаха. Винаги можеше да даде още малко от себе си. Но вече не.

Не му бе останало нищо и той погледна надолу към снега, който фучеше в краката му. Помисли си дали просто да не падне и да се предаде и тогава чу виковете. Тъжни вопли, понесени от вятъра. В първия момент прозвучаха нечовешки, сякаш самата планина виеше отчаяно.

– Чуваш ли? – попита Йоханес съвсем ясно, но Ребека не знаеше дали той говори насън или на нея.

Не чуваше нищо по-различно от това, което слушаше цял ден – шума от автомобилите, бръмченето на апарата и стъпките и гласовете в коридора. Избърса капка пот от челото на Йоханес и приглади косата му. Тогава той отвори очи и Ребека бе прободена от надежда и копнеж. Говори с мен, помисли си тя. Разкажи ми какво е станало.