Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

На Фредрика не ѝ се вярваше. Шерпът беше в твърде занемарено състояние, за да е бил настанен в психиатрично заведение, макар че следите от антипсихотичен медикамент в кръвта му сочеха обратното, разбира се. Ето защо Фредрика се вълнуваше от отговора на Фарзад, и то не само заради разследването.

По телефона гласът на Фарзад звучеше меко и приятно, а на Фредрика ѝ хареса и какво видя в интернет – на снимките психиатърът имаше топла усмивка и блясък в очите, а профилът му във фейсбук свидетелстваше за интерес към безмоторно летене. Но писмото му, адресирано до нея и до Бублански, започваше умолително и защитно.

Разтърсени и натъжени сме и трябва веднага да уточня, че събитието се случи във възможно най-лошия момент в годината, седмицата през юли, когато нито аз, нито началникът Кристер Алм бяхме в клиниката, и за нещастие случаят остана в ничии ръце.

Какво събитие? Какъв случай? Какви ръце? – помисли си тя ядосано, сякаш наранена от факта, че милият ѝ пилот на безмоторен самолет си е изгубил ума. Но след като прегледа писмото, което беше дълго и завъртяно, Фредрика разбра, че Нима Рита наистина е бил пациент в „Сьодра Флюгелн“, само че под друго име. Беше избягал вечерта на двайсет и седми юли миналата година, като изчезването му първоначално не било оповестено по ред причини, които, изглежда, се въртяха основно около това, че в клиниката ги нямало ръководните фигури. Но освен това имало специална, поверителна процедура, касаеща конкретно този пациент, която била пренебрегната – може би от страх или чувство за вина. Фарзад Мансур пишеше:

Както може би знаете, аз и Кристер поехме ръководството на „Сьодра Флюгелн“ през март миналата година. Тогава открихме редица нарушения, включително това, че някои пациенти са били държани под ключ и подложени на принудителни мерки, които според нас бяха имали единствено отрицателен ефект. Един от тези пациенти беше мъж, вписан през октомври 2017 година под името Нихар Равал. Нямаше документи за самоличност, но според картона му беше на петдесет и четири години и страдаше от параноидна шизофрения и неврологични увреждания от неизяснен характер. Пишеше, че идва от планинските райони на Непал.

Фредрика хвърли поглед към дъщерите си, които както обикновено седяха на дивана с мобилните си телефони. Мансур продължаваше:

Пациентът дори не беше получил стоматологични грижи или възможност за преглед при кардиолог, от какъвто спешно се нуждаеше. Вместо това му бяха давани големи дози медикаменти, а през определени периоди го бяха държали вързан. Това беше недопустимо. Имаше сведения – в които, за жалост, не ми е позволено да навляза подробно, – че пациентът е бил считан за опасен. Възможно е да не сме осъзнали напълно сериозността на положението и не бягаме от отговорност, но трябва да разберете, че за мен и Кристер доброто на пациента беше от първостепенна важност. Искахме да покажем малко човечност и да опитаме да възвърнем доверието му. Пациентът беше дезориентиран. В нито един момент не осъзнаваше напълно къде се намира. В същото време беше гневен, че никой не е пожелал да изслуша историята му. Ето защо намалихме драстично медикаментите и започнахме терапевтично лечение. Страхувам се, че и то не беше особено успешно.

Делюзиите му бяха твърде тежки, а и колкото и да му се искаше да говори, беше развил дълбоко недоверие към цялата ни клиника. Поне успяхме да изясним редица недоразумения. Започнахме например да го наричаме именно Нима – за него това беше важно. Сирдар Нима, така се изразявахме. Осъзнахме също, че има компулсивна фиксация към мъртвата си съпруга Луна. Вечер често обикаляше по коридорите и крещеше името ѝ. Казваше, че я чувал как плаче и вика за помощ. Понякога изпадаше в буйни и трудни за тълкуване пристъпи, по време на които говореше също и за някоя Мадам – Мам Сахиб. Двамата с Кристер тълкувахме това като друго обръщение към съпругата му, тъй като в историите имаше големи прилики. Но сега, след като прочетохме какво сте открили, предполагаме, че става дума не за една, а за две травми.

Може би звучи некомпетентно, че не сме успели да внесем повече яснота в историята му, но от самото начало предпоставките бяха изключително неблагоприятни и искам все пак да заявя, че отбелязахме напредък. В края на юни пациентът получи пухеното си яке, за което ни беше питал, и то, изглежда, му вдъхна сигурност. Вярно, непрестанно молеше за алкохол – сигурно вследствие на намалената доза седативи, – но някои нощи като че ли вече не чуваше гласове, а кошмарите му понамаляха. Спомням си, че когато излязохме в отпуск, с Кристер чувствахме известна увереност. Смятахме, че сме на прав път, както с пациента, така и с клиниката като цяло.