Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Катрин отиде в кухнята, за да потърси нещо за ядене. Само че не се чувстваше гладна. Затръшна вратата на хладилника и си взе само една ябълка от купата на масата, но не изяде и нея, може би защото в същия момент нещо ѝ просветна. Клара Енгелман? Звучеше ѝ познато, някак бляскаво. Потърси името в интернет и си припомни цялата история. Едно време беше чела репортаж за случая във „Венити Феър“.

Поради липса на по-добро занимание, разгледа снимките от базовия лагер, на които Клара Енгелман позираше пред обектива. Имаше снимки и на водача Виктор Гранкин, който беше загинал с нея на Еверест. Клара беше хубава, по леко вулгарен начин, но на Катрин ѝ се стори, че изглежда тъжна, или по-скоро компулсивно щастлива, сякаш трябваше постоянно да се усмихва, за да държи депресията настрана. Гранкин пък изглеждаше... как?

Пишеше, че е бил инженер и професионален алпинист, както и бивш консултант на туристически компании с приключенска насоченост, но приличаше повече на военен, на елитен войник, особено на една снимка от Еверест, на която се беше изпъчил до... Йоханес Форшел. Тя изруга на глас. Забрави, че беше ядосана на Микаел Блумквист, и му написа:

Какво си открил?

Допреди миг Елин Фелке беше възмутена и гневна. Сега обаче изглеждаше несигурна и замислена, сякаш за нула време беше преминала от едната крайност в другата.

– Ами, божичко, какво да кажа за С ванте? Ама че самочувствие имаше. Направо не е за вярване. Можеше да убеди хората да направят каквото и да е. Даже всички в базовия лагер започнахме да пием проклетата му боровинкова супа. Трябвало е да стане продавач или нещо такова. Но може би все пак на Еверест нещата не му се получиха съвсем.

– В какъв смисъл?

– Сванте беше един от хората, които отгатнаха, че Виктор и Клара са заедно, и това по някакъв начин го дразнеше.

– Защо мислиш така?

– Просто имах такова усещане. Може би е ревнувал, знам ли. Но ми се струваше, че Виктор също го забеляза. Даже си мисля, че това беше една от причините да се притесни толкова много.

– Защо това би му се отразило?

– Както казах, нещо го беше разстроило. Първоначално беше опора на всички в базовия лагер, но започна да става все по-тревожен и понякога се чудя дали не го е било малко страх от С ванте.

– Защо?

– Ако трябва да спекулирам, бих казала, че се е боял да не би Сванте да се разприказва пред Стан Енгелман.

– Нещо сочело ли е, че Сванте и Енгелман поддържат контакт?

– Може би не, но...

– Да?

– Сванте беше потаен, личеше си, и понякога говореше за Енгелман така, сякаш го познава. Произнасяше името му някак... фамилиарно. Но е възможно да си въобразявам, а и след толкова време спомените ми са избледнели. Знам само, че към края Сванте вече не беше толкова наперен и като че стъпваше на пръсти.

– Значи и той се е тревожил за нещо.

– Всички се тревожехме.

– Разбира се. Но го нарече голямата въпросителна в базовия лагер.

– Така си беше. Държеше се самоуверено като някой император, но въпреки това погледът му беше натрапчив и параноичен. Беше разточителен и щедър, но също така злобен. Можеше в един миг да ти се подмазва само за да те жегне в следващия.

– Какви бяха отношенията му с Йоханес Форшел?

– И те бяха двойствени, струва ми се. Част от него обичаше Йоханес.

– Но друга част...

– ...го държеше под око. Опитваше да забие куките си в него.

– Защо го казваш?

– Не съм сигурна. Предполагам, че ми се отразяват и всички гадости, които медиите изписаха за Форшел.

– Какво имаш предвид?

– В сичко е толкова несправедливо. Понякога се чудя дали Йоханес не страда заради нещо, което Сванте е извършил. Но тук определено отивам твърде далеч.

Микаел се засмя предпазливо.

– Вероятно. Но се радвам, че ми помагаш да разсъждавам. И няма защо да се безпокоиш за статията ми. Аз също обичам да спекулирам, но в материалите си съм длъжен да се придържам към фактите.

– Досадно.

– Ха, да, може би. Но донякъде е като катеренето, предполагам. Не можеш просто да предположиш къде е следващата хватка. Трябва да знаеш. Иначе тежко ти.

– Вярно.

Микаел погледна телефона си и видя, че Катрин е писала. Беше му отговорила с въпрос, което беше достатъчно добра причина да сложи край на интервюто. Раздели се учтиво с Елин Фелке и излезе на улицата, без да има някаква идея накъде да поеме.

Фредрика Нюман се прибра късно следобед в къщата си в Тронгсунд и видя, че е получила дълъг имейл от психиатъра Фарзад Мансур, специалист в затворената психиатрична клиника „Сьодра Флюгелн“. Фредрика и полицията бяха предоставили на Фарзад Мансур подробна информация, за да може да провери дали Нима Рита е бил пациент в клиниката.