Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

С игурно, помисли си Фредрика. С игурно. Но ето че Нима Рита беше мъртъв, а ръководството на клиниката повече от очевидно бе подценило отчаяното му желание да се махне оттам. Естествено, беше разбираемо, че са му разрешили да излиза на верандата. Вероятно обаче беше против всякакви регламенти да го оставят да ходи там сам, без придружител.

Следобед на двайсет и седми юли Нима изчезнал. От малкото парче плат, което се откъснало от панталона му, станало ясно, че се е промушил през тясната пролука между високата ограда и покрива на верандата. След това явно бе слязъл по стръмните скали отвън. Ето как избягал от Орщавикен и се появил в района около Марияториет.

Беше крайно обезпокоително, че никой не бе съобщил за това, преди К ристер Алм да се върне от почивка на четвърти август, а дори след това полицията не била уведомена, защото имало много ясно нареждане всякакви събития и инциденти, свързани с пациента, да бъдат докладвани на посоченото лице за връзка.Този проклет начин на изразяване отдалеч миришеше на засекретеност. Във всеки случай нямаше съмнение, че им е спестена важна информация, и след като проучи „Сьодра Флюгелн“ като цяло и проведе дълъг разговор с комисар Бублански, Фредрика постъпи както по-рано.

Обади се на Блумквист.

Микаел още не беше отговорил на Катрин. Седеше в „Тюдор Армс“ на Гревгатан, пиеше гинес и опитваше да изготви план за действие. Разбира се, трябваше да потърси Сванте Линдберг. Все повече се убеждаваше, че той е ключова фигура в драмата. Само че нещо му говореше, че трябва първо да си напише домашното, а за целта най-добрият източник, разбира се, беше Йоханес Форшел.

Микаел обаче не знаеше какво е състоянието му, а не можа да се свърже с него или с Ребека Форшел, нито дори с прессекретаря Никлас Шелер, така че накрая реши да направи пауза и като начало да намери къде да отседне. Трябваше му място, където да работи и да спи. Тогава можеше да поднови усилията си. Но преди да е успял да се захване с това, телефонът му звънна.

Беше Фредрика Нюман, която каза, че е открила нещо интересно. Микаел я помоли да затвори и ѝ прати съобщение да си инсталира приложението „Сигнал“, за да могат да говорят безопасно.

Фредрика написа:

Не мога. Не разбирам. Мразя апове. Влудяват ме.

Той отвърна:

Нямаше ли дъщери тийнейджърки, които по цял ден са на телефоните си?

А мечката ака ли в гората?

Тогава им дай да свалят приложението. Кажи им, че така ще помогнат на мама да стане детектив.

Ха, ще опитам, написа тя.

Мина известно време, през което Микаел пиеше бирата си и гледаше разсеяно към улицата, където две жени бутаха детски колички. Накрая получи съобщение, съдържащо разпространена напоследък паразитна дума.

Ти си Микаел Блумквист, смисъл наистина?

Реши да покаже колко е на „ти“ с технологиите и изпрати селфи, на което правеше знака на победата с две ръце.

Кул.

Не твърде.

И мама ще бъде детектив?

Определено,написа той и получи смайли в отговор, при което си помисли, че може би все пак не е толкова задръстен. Само да не пратеше още някое сърце погрешка, тогава сигурно щеше да се озове на първа страница на „Експресен“. Обясни на момичето, което се казваше Аманда, какво да направи и петнайсет минути по-късно Фредрика Нюман му позвъни чрез приложението. Микаел излезе на улицата и вдигна.

– Току-що се издигнах в очите на дъщерите ми – каза тя.

– Значи съм направил нещо смислено днес. Какво си открила?

Фредрика Нюман си наля чаша вино в кухнята и разказа какво е научила.

– Значи никой не знае как и защо е попаднал в клиниката? – попита Микаел.

– Информацията по случая, изглежда, е поверителна. Струва ми се, че военните имат пръст.

– Все едно става дума за националната сигурност?

– Не знам.

– Или пък целта е да бъдат защитени отделни лица, не държавата – каза той.

– Може и така да е, разбира се.

– Не е ли странно?

– Да – отговори тя замислено. – И е огромен скандал. Доколкото разбирам, изглежда, Нима Рита е прекарал няколко години затворен в малка стая, без да му осигурят зъболекар или каквото и да е. Не знам доколко си запознат с клиниката.

– Едно време четох изявлението на Густав С тавшьо.

– Звучеше добре, нали? За най-болните ще се полагат най-много грижи. Достойнството на едно общество се определя от това как се отнася с най-слабите.

– И все пак той вярваше в каузата си, нали?