Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Луна.

– В ярно, така се казваше. Тя беше всичко за него. Мисля, че нямаше значение какво говорят за него. Не би го било грижа, ако ще да го третираха като отпадък. Но и една лоша дума да се кажеше за съпругата му, и погледът му почерняваше. Една сутрин Луна се качи в базовия лагер с красива кошница с пресен хляб, сирене, манго, личи и какво ли не. Тръгна да обикаля палатките, раздавайки на всички. Хората се усмихваха широко и благодаряха, но докато минаваше покрай палатката на Клара, се препъна в чифт котки, мисля, или в някаква ръчна чанта, която определено нямаше място в базовия лагер. Всичко се разлетя, а Луна си одра ръцете при падането. Инцидентът не беше сериозен, но Клара седеше съвсем наблизо и вместо да ѝ помогне, просто подметна „Внимавай къде стъпваш“ и се направи на глупава примадона. Тогава Нима наистина щеше да избухне, личеше си. Изплаших се, че може съвсем да кипне, но преди да се е случило каквото и да е, Йоханес Форшел отиде при Луна, помогна ѝ да се изправи и събра плодовете и хляба.

– Значи Форшел е бил близък с тях?

– Беше близък с всички. С рещал ли си го? Имам предвид преди да го намразят.

– Интервюирах го малко след като стана министър на отбраната.

– Значи сигурно няма да разбереш. По онова време всички го обичаха. Беше като природна стихия. Обикаляше навсякъде, вечно усмихнат и вдигнал палци. Но може би имаш право, че с Нима бяха особено близки. Все повтаряше, „let me bow to the mountain legend“ [32] Нека се поклоня на планинската легенда. (Англ.) – Б. пр. и разни такива. „What a wife you have! What a beautiful woman.“ [33] Каква съпруга имаш само! Каква красавица. (Англ.) – Б. пр. Естествено, Нима беше на седмото небе.

– По-късно отплати ли му се по някакъв начин?

– Какво имаш предвид?

Микаел не знаеше как да се изрази, а и не желаеше да отправя безпочвени обвинения.

– Чудя се дали Нима е помогнал на Йоханес Форшел при изкачването, може би за сметка на Клара Енгелман.

Елин го погледна озадачено.

– Не виждам как би могло да стане – каза тя. – Нима е бил с Виктор и Клара, нали така, а Сванте и Йоханес са тръгнали към върха сами.

– Знам. Но след това. Какво стана после? Навсякъде пише, че е било невъзможно Клара да бъде спасена. Но така ли е наистина? – каза той, при което се случи нещо неочаквано.

Елин избухна.

– И още как, мамка му – изръмжа тя. – Така ми е писнало от всички идиоти, които дори не са се доближавали до планина, но си мислят, че знаят всичко. Но ти казвам, че...

Тя като че се затрудняваше да намери думите.

– Имаш ли изобщо представа какво е там горе? На такава височина дори не можеш да мислиш, толкова непоносимо студено и тежко е. В най-добрия случай имаш сили да се погрижиш за себе си. Да направиш една крачка, после друга. Н икой, нито дори Нима Рита, не би могъл да спаси премръзнал човек, проснат безжизнен в снега, на осем хиляди и триста метра надморска височина. Ние самите ги видяхме, като слизахме, това го знаеш, нали? Тя и Виктор , прегърнати в снега.

– Знам.

– И ти казвам, че няма човек на тази земя, който би могъл да направи нещо за нея. Тя беше мъртва.

– Просто разглеждам всички парчета от пъзела – отвърна той.

– Изобщо не го вярвам. Опитваше се да намекнеш нещо, нали? И ти искаш да очерниш Форшел като всички останали.

Не съм, искаше му се да изкрещи. Не съм! Но вместо това си пое дълбоко дъх.

– Моля за извинение – каза той. – Просто смятам...

– Какво смяташ?

– Че нещо не се връзва в цялата история?

– Като например?

– Това, че впоследствие тялото на Клара не е било до това на Виктор . Знам, че са ги открили чак на следващата година, а междувременно може да се е случило какво ли не, лавини, бури... Но все пак...

– Какво?

– Разказът на Сванте Линдберг също не ми харесва. Звучи ми, все едно не е казал цялата истина.

Елин се успокои и се загледа през прозореца.

– Това мога да го разбера – каза тя.

– Защо?

– Защото Сванте беше голямата въпросителна в базовия лагер.

27 АВГУСТ

Катрин Линдос седеше на дивана в апартамента си на Нюториет, свита като котка, и гледаше телефона си. Беше търсила Микаел твърде много пъти и се чувстваше ядосана и засрамена. Изложи чувствата си на показ, а в отговор получи единствено загадъчен есемес:

Мисля, че просякът е казал Мамсахиб, като Мамсахиб Клара Енгелман. Спомняш ли си нещо друго? Всяка дума може да се окаже ценна.

Мамсахиб, помисли си тя и потърси думата в интернет: Уважително обръщение към бяла жена в колониална Индия, най-често се среща изписването Мемсахиб. Възможно беше и това да е казал, все тая. И коя, по дяволите, беше Клара Енгелман? Майната ѝ, и майната му на Микаел. Какво щеше да му коства една учтива реплика, едно „здравей, как си“? Но нямаше нищо такова, още по-малко пък „липсваш ми“, както самата тя му бе написала в пристъп на непонятна слабост. Да върви по дяволите.