Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Помня го – каза Соня. – Но това ми звучи като гола спекулация.

– Само че още не съм свършил.

– Ами продължете, комисар.

– Според Йервинен, за да се измъкне, Нима е слязъл от планина и стигнал до езеро, което също съвпада, нали? „Сьодра Флюгелн“ е разположена малко драматично, току до един скален ръб над Орщавикен. А и не е особено далеч от Марияториет.

– Това вече е нещо – каза Соня.

– Може би просто стрелям в тъмното.

– Все пак ще проверя още сега.

– Отлично, само че...

– Какво?

– Това не обяснява как Нима Рита се е озовал в Швеция и е преминал паспортната проверка, без името му да бъде регистрирано – каза той.

– Вярно – каза Соня. – Но поне е начало.

– Добро начало би било и да говорим с Ребека Форшел. Но очевидно и това не можем.

– Да – каза тя и го погледна замислено.

– Какво има?

– В града има и друга жена, която познава Нима Рита и Клара Енгелман.

– Коя?

Соня му разказа.

Катрин Линдос вървеше по Йотгатан. Отново опита да се свърже с Микаел, който упорито не вдигаше – макар че понякога линията беше заета, – и тя изруга. Какво ѝ пукаше за него? Имаше си по-важна работа. Тъкмо беше приключила със записа на подкаста си. В този епизод обсъждаше медийната война срещу Йоханес Форшел заедно с министъра на културата Алисия Франкел и професора по журналистика Йорген Вригстад, но това не подобри настроението ѝ кой знае колко. Не беше на себе си, както често се случваше, когато записва.

Все някоя реплика или въпрос не се получаваха добре, а този път се страхуваше, че е подходила твърде сурово и също толкова едностранчиво, колкото и медиите, които критикуваше. Беше настоявала за повече нюанси, без самата тя да предложи такива. От друга страна, Катрин винаги беше самокритична и знаеше, че хайката срещу Форшел ѝ е влязла под кожата. Може би ставаше дума по-скоро за нея самата, отколкото за него. Знаеше твърде добре колко разрушителни могат да бъдат лъжите и макар никога да не беше стигала дотам, че да обмисля самоубийство, понякога губеше опора под краката си и се режеше, както едно време като тийнейджърка. Днес цял ден не се чувстваше добре, още откакто се събуди на разсъмване и започна да се подготвя за записа. Имаше усещането, че нещо старо и мрачно се завръща, но се отърси от тези мисли. Улицата беше пълна с хора. На тротоара пред нея група малки деца с балони вдигаха врява. Катрин сви по Бундегатан и след малко стигна до Нюториет, където си отдъхна малко.

Площадът се считаше за едно от пош местата в „Сьодер“ и макар че се използваше и като нарицателно, обиден синоним за кликата на медийния елит, мястото ѝ вдъхваше усещане за сигурност, сякаш там можеше едновременно да се прибере вкъщи и да избяга. Вярно, беше затънала в дългове, но откакто радиопредаването ѝ доби такава популярност – в момента то беше най-големият медиен подкаст в Швеция, – тя чувстваше приятна увереност, а и винаги можеше да продаде апартамента и да се премести в предградията. Беше свикнала с мисълта, че всеки миг може да изгуби всичко.

Забърза се. Не чуваше ли стъпки зад себе си? Не, глупости, просто старите демони се обаждаха. Но въпреки това искаше да се прибере възможно най-бързо, да забрави за света и да потъне в някоя романтична комедия или нещо друго, което нямаше нищо общо с живота ѝ.

Микаел стоеше на един балкон в „Йостермалм“ и интервюираше жената, за която му бе казала Соня Мудиг. Преди това беше прекарал цял ден, четейки в Кралската библиотека. Вече започваше да добива яснота за развоя на събитията, или поне си даваше сметка какво липсва и какво му остава да открие.

Ето защо беше отишъл в дома на Елин на улица „Юнгфругатан“. Елин беше на трийсет и девет, елегантна и малко скована жена, с правилни черти и тънка като конец фигура. Сега фамилията ѝ беше Фелке, но през 2008 година се казвала Малмгорд и била популярна фитнес звезда със собствена колонка в „Афтонбладет“, и участвала в експедицията на американеца Грег Долсън до Еверест.

Групата на Долсън тръгнала към върха в същия ден като тази на Виктор Гранкин, тринайсети май. По време на аклиматизационния период в базовия лагер членовете на двете експедиции живели близо едни до други и Елин се сприятелила със сънародниците си Йоханес Форшел и Сванте Линдберг, както и с Клара Енгелман.

– Благодаря, че ме прие – каза Микаел.

– Няма защо. Но както се досещаш, тази история ми е дошла до гуша. Изнесла съм близо двеста лекции по темата.

– Изглежда, поне си припечелила нещо – каза той.