Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Не можеш да се прибереш – каза Лисбет.

– Тогава ще отида някъде другаде.

– Сериозно говоря – продължи тя. – Не можеш да отидеш у вас или у някого, с когото си свързан. Следят те.

– Мога да се грижа за себе си.

– Не можеш. Дай ми телефона си.

– Стига. Не отново.

– Дай ми го.

Микаел бе на мнение, че тя и без това задържа телефона му достатъчно дълго снощи. Понечи да го прибере в джоба си, но Лисбет го грабна от ръцете му. Микаел се подразни, дори се ядоса, но това явно беше без значение. Секунда по-късно тя вече се беше захванала с програмните си кодове и той я остави. Лисбет винаги правеше каквото си поиска с техниката му.

След известно време обаче не издържа и се сопна:

– Какво правиш?

Тя вдигна глава. На лицето ѝ имаше намек за усмивка.

– Това ми хареса – каза тя.

– Кое?

– Тези думи.

– Кои думи?

– „Какво правиш?“. Можеш ли да го повториш, но в множествено число? Със същата интонация.

– За какво говориш?

– Просто го кажи.

Тя вдигна телефона към него.

– Кое?

– Какво правите.

– Какво правите? – каза той.

– Добре, перфектно.

Лисбет продължи да бърника телефона и след малко му го подаде.

– Какво направи?

– Ще мога да виждам къде си и да чувам какво се случва около теб.

– Какво, по дяволите?!

– Именно.

– Значи няма да имам никакъв личен живот?

– Можеш да имаш колкото си искаш личен живот, не смятам да подслушвам, поне не и ако не кажеш тези думи.

– Значи ще мога спокойно да злословя по твой адрес?

– А?

– Това беше шега, Лисбет.

– Окей.

Той се усмихна.

Тя може би се усмихна, може би не. Микаел взе телефона си, погледна я и каза „благодаря“.

– Гледай да не се набиваш на очи – каза тя.

– Ще се постарая.

– Хубаво.

– Добре че не съм известен.

– А?

Тя отново не схвана, така че Микаел я прегърна за последно и излезе. Опита да се смеси с градския живот, но не стигна далеч. Още на Тегнергатан един човек поиска да си направят селфи. После Микаел продължи по „Свеавеген“, макар че вероятно трябваше да избягва този район. Седна на една пейка недалеч от Националната библиотека и отново потърси информация за Нима Рита, като накрая се зачете в дълга статия в „Аутсайд“ от август 2008 година.

Именно там му бяха дали да се изкаже най-обширно. Цитатите обаче не бяха особено вълнуващи, поне на пръв поглед. Смирени и тъжни реплики за Клара Енгелман, каквито Микаел вече беше чел. Въпреки това след малко се сепна, без дори да разбере защо. Прочете простичкия, отчаян откъс още веднъж

I really tried to take care of her. I tried. But Mamsahib just fell, and then the storm came, and the mountain was angry, and we couldn’t save her. I am very, very sorry for Mamsahib. [31] 31 Наистина опитах да се погрижа за нея. Опитах. Но Мамсахиб просто падна, а после

Мамсахиб.

Естествено. Мамсахиб – срещаше се още и като мемсахиб, както видя Микаел – беше женската форма на сахиб, думата за бял човек в колониална Индия. Защо не се беше сетил по-рано? Все пак по време на проучването си беше видял, че много от шерпите говорят така за западните катерачи.

I took Forsell and I left Mamsahib.

Това трябва да бяха думите му, а в такъв случай най-вероятно ставаше дума за Клара Енгелман. Но какво означаваше това? Че Нима Рита е спасил Йоханес Форшел вместо нея? Това не се връзваше с хронологията на събитията.

Клара и Йоханес се бяха намирали на различни места в планината, а Клара вече е била мъртва, когато Форшел изпитал затруднения. И все пак... Дали там горе се беше случило нещо сериозно, което бяха прикрили? Възможно беше. Събитията можеше да са се развили по-съвсем друг начин. Микаел се почувства жив и разбра, че почивката му определено е приключила. Вече беше убеден, че трябва да стигне до дъното на историята. Но най-напред прати есемес на Лисбет:

Защо винаги си такава проклета умница??

27 АВГУСТ

Паулина Мюлер седеше на леглото в старата си детска стая в „Богенхаузен“ в Мюнхен. Беше по пижама, говореше по телефона и пиеше топъл шоколад. Майка ѝ се грижеше за нея, все едно пак беше на десет, което не беше толкова зле, въпреки всичко.

Точно в момента наистина ѝ се искаше отново да е дете, да забрави за всички отговорности и просто да си поплаче. Освен това бе грешала. Родителите ѝ много добре разбираха що за човек е Томас. В очите им нямаше и капка съмнение, когато им разказа какво ѝ е причинил. Преди малко обаче се заключи в стаята и викна, че не иска да я безпокоят.