Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Тя се вторачи в него така, сякаш искаше на мига да свали дрехите му, и макар че по пътя си бе мислил за Катрин, Микаел едва ли щеше да може да ѝ устои. Но Лисбет искаше да се нахвърли не на него, а на лаптопа и телефона му. Грабна ги от ръцете му, застана в странна, приклекнала поза и се зарови в екраните. С едеше така, без да мърда, и единствено пръстите ѝ работеха трескаво. В ремето минаваше и накрая Микаел не издържа. Причерня му и се развика, че едва не се е удавил, че е спасил живота на проклет министър и че трябва или да се наспи, или поне да поговорят и да разбере с какво се е захванала тя.

– Тихо – каза Лисбет.

– Как ли пък не.

Той побесня. Искаше просто да се махне и да не я вижда повече. Но накрая тегли една на всичко, съблече се, легна от едната страна на двойното легло и заспа като нацупено хлапе. По някое време на разсъмване тя легна до него и прошепна в ухото му, сякаш опитваше да го прелъсти по нейния си смахнат начин:

– Имаше троянски кон, умнико.

Микаел се изплаши и с това нощта приключи. Разтревожи се за източниците си и настоя тя веднага да му каже какво става. Лисбет неохотно го направи и Микаел постепенно проумя цялото безумие, или не цялото, разбира се. Както обикновено, Лисбет не беше особено многословна, а съвсем скоро очите ѝ започнаха да се затварят. Тя облегна глава на възглавницата и изчезна, оставяйки го сам и притеснен. Той изруга, убеден, че няма да може да заспи повторно. Но явно все пак беше успял, защото когато се събуди, Лисбет седеше във фотьойла, по бельо и твърде дълга черна риза. Изглеждаше, сякаш се намира в някакво гранично състояние между сън и реалност. Микаел погледна учудено мускулите на краката ѝ и черните кръгове под очите ѝ, след което се обърна към вратата. Тогава чу гласа ѝ:

– Има закуска.

– Чудесно – каза той, стана и взе два подноса, които остави на леглото.

После направи кафе с машината „Неспресо“ и седна на матрака, а Лисбет се присъедини към него. Микаел я погледна, все едно гледаше непознат човек и близък приятел едновременно. Усещаше по-ясно от всякога, че я разбира, и не я разбира.

– Защо се поколеба? – попита той.

В ъпросът на Микаел не ѝ хареса. Не ѝ хареса и изражението му. Искаше да избяга, или да си легне с него и да му запуши устата. Замисли се за Паулина, мъжа ѝ и ютията, и за още по-лоши неща от детството си. Не беше сигурна дали изобщо ще отговори, но накрая все пак каза:

– Спомних си нещо.

Микаел се вгледа в нея и тя веднага съжали, че не си е замълчала.

– Какво си спомни?

– Нищо.

– Хайде.

– Семейството си.

– Какво за семейството ти?

Откажи се, помисли си тя. Откажи се .

– Спомних си... – започна Лисбет, сякаш сама не можеше да се спре.

Може би нещо в нея въпреки всичко искаше да изрази ужасната мисъл.

– Да?

– Мама знаеше, че Камила краде от нас и лъже полицията, за да защити Зала. Знаеше, че ни клевети пред социалните и допринася за ужаса вкъщи.

– Знам – каза Микаел.

– Така ли?

– Холгер ми разказа.

– А знаеш ли, че...

– Какво?

Дали да не си замълчи? Но все пак изплю думите:

– Че накрая на мама ѝ писна и заплаши да изхвърли Камила?

– Не знаех.

– Така беше.

– Тогава Камила е била още дете.

– Беше на дванайсет.

– И все пак...

– Избухването ѝ може би не значеше нищо. Но тя винаги беше на моя страна. Знам, че не харесваше К амила.

– Във всяко семейство може да има любимо дете.

– Но при нас имаше последствия. Бяхме слепи.

– Слепи за какво?

– За случващото се.

– Какво се е случвало?

Стига. Стига.

Искаше да изкрещи и да побегне. Но продължи, като че водена от някаква сила, която не можеше да удържа повече.

– Мислехме, че Камила има Зала. Че войната у дома е по двойки, мама и аз срещу Зала и Камила. Но не беше така. Камила беше сама.

– Всички сте били сами.

– За нея беше най-зле.

– В какъв смисъл?

Лисбет извърна поглед.

– Понякога Зала идваше в стаята ни посред нощ – каза тя. – Тогава не разбирах защо. Но и не се замислях много. Той беше зъл и правеше каквото си иска. Беше каквото беше, а и по онова време мислех само за едно.

– Искала си да сложиш край на тормоза срещу майка ти.

– Исках да убия Зала. Знаех, че Камила се е съюзила с него, така че не виждах причина да се тревожа за нея.

– Разбираемо.

– Но, естествено, трябваше да се замисля защо Зала се промени.

– Променил се е?

– Започна все по-често да нощува вкъщи, което не се връзваше. Беше свикнал на лукс и добро обслужване. Но изведнъж апартаментът ни се оказа достатъчно добър за него, което явно се дължеше на нов елемент в играта. Пред ресторанта на Тверской булевард разбрах причината. Като всички мъже, и той е бил привлечен от нея.