Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Събуди се пред компютъра. Цялото му тяло се тресеше, а пред очите му Йоханес Форшел потъваше в морето. Осъзна, че не просто е напълно изтощен, беше в шок. С мъка успя да се довлече до леглото, като си мислеше, че ще заспи на мига. Но мислите се въртяха твърде бурно в главата му и накрая Микаел взе телефона си и видя, че Лисбет е отговорила.

В града съм. Да се видим, веднага. На хотел.

Беше толкова изморен, че трябваше да го прочете два пъти. Почувства се... какво? Смутен, притеснен? Не знаеше. Но му се искаше да се престори, че не е прочел съобщението, макар че това нямаше да проработи с Лисбет. Тя сигурно вече бе получила известие, че го е отворил. Какво да прави? Не можеше да ѝ откаже. И определено нямаше сили да каже „да“. Затвори очи и опита да подреди мислите си. Значи Лисбет беше в Стокхолм и искаше веднага да се срещнат в някой хотел. Това означаваше ли нещо повече, освен че иска веднага да се срещнат в някой хотел?

– По дяволите, Лисбет – измърмори той.

Тя беше внесла още по-голям безпорядък в ума му. Микаел стана и закрачи нервно из апартамента. По някое време погледна през прозореца към Белмансгатан и видя една фигура до „Бишъпс Армс“, която веднага разпозна. Беше мъжът с конската опашка, когото беше забелязал в Сандхамн. Микаел се стегна, сякаш го бяха ударили в корема. Вече нямаше съмнение и той отново изруга.

Наблюдаваха го. Сърцето му се разтуптя, а устата му пресъхна. Замисли се дали да се свърже с Бублански или някой друг от полицията. В место това написа на Лисбет:

Следят ме.

Тя отговори:

Аз съм виновна. Ще ти помогна да се отървеш от тях.

Искаше да изкрещи, че няма сили да се отървава от когото и да е, че просто иска да се наспи, да продължи проклетата си почивка и да забрави за всичко, което не му носеше спокойствие.

Написа:

Ок й.

27 АВГУСТ

Кира с радост би прекъснала всякаква връзка с мотоклуб „Свавелшьо“. Искаше да се отърве от проклетите бандити с нелепите им елеци, нитове, качулки и татуировки, но ето че отново се нуждаеше от тях. Убеди ги да ѝ помогнат, като им предложи пари и им припомни Залаченко. Каза, че така щели да почетат паметта му.

Беше ѝ дошло до гуша от тях, искаше ѝ се да им се развика, че са low-lifes и losers [29] Отрепки и загубеняци (англ.). – Б. пр. и да ги прати на фризьор и шивач. Но запазваше достойнство и продължаваше да се държи хладно, като тайно се радваше, че Галинов е с нея. Днес той беше избрал бял ленен костюм и кафяви кожени обувки. С едеше на фотьойла срещу нея и четеше статия за връзката между шведския и долнонемския език или нещо такова, все едно беше дошъл тук на някакво си обучение. Но въпреки това ѝ вдъхваше спокойствие. Той представляваше връзка с миналото и още по-важно: плашеше момчетата от „Свавелшьо“.

Ако ѝ противоречаха и отказваха да приемат заповеди от жена, достатъчно беше Галинов просто да впери в тях ледения си поглед изпод очилата за четене и те веднага се смълчаваха и ставаха послушни. Кира предполагаше, че знаят точно на какво е способен, така че не обръщаше внимание на пасивността му.

Неговата роля идваше по-късно. С издирването на Лисбет се бяха заели Б огданов и бандитите. За момента обаче не бяха открили нищичко, нито следа. Сякаш преследваха сянка, а за капак на всичко снощи бяха допуснали сериозна грешка. Ето защо Кира беше повикала Марко С андстрьом, президента на „Свавелшьо“, който сега влезе във всекидневната с още един бандит, който май се казваше Криле, не че изобщо ѝ пукаше.

– Не искам никакви оправдания – каза тя. – Просто ми обясни как е възможно това да се случи и се придържай към фактите.

Марко се усмихна тревожно и това ѝ хареса. Марко беше едър и заплашителен, също като всички останали от „Свавелшьо“, но поне проявяваше добрия вкус да не пусне брада и дълга коса, а освен това нямаше шкембе. Лицето му беше като за снимка и Кира все още можеше да си представи как забива нокти в гърдите му, както едно време.

– Задачата ни е неприемлива – каза Марко и опита да си придаде малко авторитет, макар че не можа да не се обърне към Галинов, който дори не вдигна поглед, и това също ѝ хареса.

– Кое ѝ е неприемливото? – каза тя. – П росто исках да го държите под наблюдение, нищо повече.

– Да, денонощно – отвърна Марко. – За това се искат ресурси, а и Блумквист не е кой да е.

– Как... е възможно... да се случи? – повтори тя, натъртвайки всяка дума.