Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Онова копеле... – започна мъжът, който май се казваше Криле.

Марко го прекъсна:

– Остави на мен. Камила...

– Кира.

– Извинявай, Кира – продължи той. – В чера следобед Блумквист потегли ненадейно с моторницата си. Случи се твърде бързо и нямаше как да реагираме, а скоро след това ситуацията на острова стана доста неприятна. Напълни се с полицаи и военни, а нямахме представа къде е отишъл той, така че трябваше да се разделим. Йорма остана в Сандхамн, а Криле отиде да чака на Белмансгатан.

– И Микаел се е появил там?

– Късно вечерта, с такси. Предвид изтощения му вид, нямахме причина да смятаме, че няма да спи в апартамента си. Но въпреки това К риле остана на пост, за което заслужава похвала. Микаел изгасил светлините, но в един през нощта излязъл с чанта в ръка и тръгнал към метростанцията при Марияториет. Не се обърнал нито веднъж. На перона седнал на една пейка и заровил лице в дланите си.

– Беше като болен – вметна Криле.

– Това ни накара да се отпуснем – продължи Марко. – Да свалим гарда. В метрото облегнал глава на прозореца и затворил очи. Изглеждал съвсем скапан. Но после...

– Да?

– На Гамла стан, точно преди вратите да се затворят, изведнъж се изстрелял като гюле, слязъл и изчезнал. Тогава го изгубихме.

Кира не каза и дума, поне първоначално. Просто размени бързо поглед с Галинов и видя, че Марко забеляза това. След това се загледа в дланите си, без да помръдва. Тишината и спокойствието бяха по-плашещи от каквито и да е гневни изблици, това беше един от първите уроци, които научи. Затова вместо да се разкрещи, както ѝ се искаше, просто каза сухо и делово:

– Жената, която беше с Блумквист в Сандхамн. Идентифицирахме ли я?

– Абсолютно. Казва се Катрин Линдос и живее на Н юториет шест. Известна медийна курва.

– Означава ли нещо за него?

– Ами... – обади се пак Криле.

Той имаше конска опашка, брада и малки, воднисти очи. Не изглеждаше като експерт по любовните въпроси, но очевидно искаше да се пробва.

– На мен ми се сториха влюбени. По цял ден висяха заедно в градината – продължи той.

– Окей, хубаво – каза тя. – Тогава искам да наблюдавате и нея.

– По дяволите, Камила... извинявай, Кира, това не е дребна работа. Стават три адреса за наблюдение – каза Марко.

Тя отново замълча, след което им благодари и се зарадва, че Галинов изправи дългото си стройно тяло, и ги изпрати, като може би им каза няколко думи, които уж бяха любезни, но щом попиха в съзнанието им, ги изплашиха до смърт.

Галинов беше експерт в тези неща и Кира имаше нужда от услугите му. Осъзна, че отново е изгубила инициативата, и се огледа ядосано. Апартаментът беше сто и седемдесет квадратни метра, закупен чрез посредници преди две години. Все още нямаше много мебели и изглеждаше безлично, но при липса на друго вършеше работа. Тя изруга, стана и без да почука, влезе в ъгловата стая вдясно, където Юрий Богданов се потеше над компютрите си.

– Как върви с компютъра на Блумквист? – попита Кира.

– Зависи.

– Как така?

– Както казах, получих достъп до сървъра му.

– Но нищо ново?

Богданов се размърда притеснено и тя веднага разбра, че и той няма добри новини.

– Блумквист е търсил информация за Форшел, министъра на отбраната, което е интересно, разбира се, и то не само защото Форшел е мишена на ГРУ и Галинов е имал вземане-даване с него, а защото вчера министърът е опитал...

– Пет пари не давам за Форшел – изръмжа тя. – Интересуват ме само криптираните съобщения, които Блумквист праща и получава.

– Не успях да ги разшифровам.

– Какво значи „не успях“? Тогава продължавай да опитваш.

Богданов прехапа устна и сведе поглед.

– Вече не съм вътре.

– За какво говориш?

– Снощи някой заличи троянеца ми.

– Как, по дяволите?

– Не знам.

– Нали никой не можеше да се справи с вирусите ти?

– Да, но...

Той гризеше ноктите си.

– Значи е бил някой шибан гений, това ли искаш да кажеш? – изръмжа тя.

– Така изглежда – смотолеви Богданов, при което Кира съвсем побесня, но изведнъж я осени съвсем друга мисъл и вместо да се разкрещи, тя се усмихна.

Разбра, че Лисбет е много по-близо, отколкото бе могла да се надява.

Микаел се излежаваше в леглото в хотел „ Хелстен“ на Лунтмаркаргатан, а Лисбет седеше на един червен фотьойл до прозореца и го гледаше разсеяно. Микаел спа не повече от два часа и не беше сигурен дали наистина бе добра идея да идва тук. Не прекараха нощта особено романтично, нито пък се бяха видели като стари приятели. Още на прага всичко тръгна накриво.