Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Не разбирам – каза тя.

– Сигурна ли си?

Ребека замълча.

– Трябва да говориш със Сванте – каза след това и веднага съжали.

– Линдберг.

– Същият.

Вече не харесваше Сванте и се скара жестоко с Йоханес, когато той го назначи за свой главен секретар. Наглед Сванте беше копие на Йоханес и притежаваше същата енергия и военна пъргавина. В действителност обаче беше съвсем различен. Йоханес приемаше най-доброто за всичко и всички, докато не бъде доказано противното. Сванте обаче беше пресметлив и манипулативен.

– Какво може да ми каже Сванте Линдберг? – попита Микаел.

Това, което му изнася, помисли си Ребека.

– Може да ти разкаже за станалото на Еверест – каза тя и се зачуди дали предава Йоханес с думите си.

От друга страна, Йоханес вече я беше предал, ако не ѝ бе разказал всичко за случилото се. Ребека се изправи, прегърна Микаел Блумквист, благодари му още веднъж и се върна в интензивното отделение.

НОЩТА СРЕЩУ 27 АВГУСТ

Криминален инспектор Улрике Йенсен се намираше в Държавната болница в Копенхаген, за да проведе първи разпит с ищеца Томас Мюлер, който беше пристигнал в болницата в единайсет и десет вечерта с изгаряния по ръцете и гърдите. Улрике беше на четиресет и четири, майка на малко дете, и дълго време се бе занимавала със сексуални престъпления. Н аскоро обаче се прехвърли в отдела за тежки престъпления и често караше нощни смени – за момента това беше най-доброто решение за семейството. Ето защо се беше наслушала на объркани и пиянски свидетелски показания. Този разпит обаче обра точките.

– Разбирам, че много те боли и че си замаян от морфина – каза тя. – Но нека опитаме да се придържаме към фактите и да се съсредоточим върху описанието.

– Никога не съм виждал такива очи – измърмори той.

– Това го разбрах. Но трябва да си видял и нещо по-конкретно. Жената нямаше ли отличителни белези?

– Беше млада и ниска, имаше черна коса и говореше като призрак.

– Как говорят призраците?

– Без чувства, или... все едно мислеше за нещо друго. Беше разсеяна.

– И какво ти каза, можеш ли да повториш, за да добием малко повече яснота?

– Каза, че никога не си гладела дрехите и не я бивало много, така че най-добре било да стоя неподвижно.

– Звучи жестоко.

– Звучи болно.

– И нищо повече?

– Щяла отново да дойде за мен, ако не...

– Ако не...?

Томас Мюлер се размърда нервно в болничното легло и я погледна

безсилно.

– Ако не? – повтори тя.

– Ако не оставя съпругата си на мира. Никога повече нямало да я вида и трябвало да се разведа.

– Каза, че съпругата ти е заминала?

– Да, тя...

Той смотолеви нещо неразбираемо.

– Направил ли си ѝ нещо? – продължи тя.

– Нищо не съм ѝ правил. Тя е тази, която ме...

– Какво?

– Напусна.

– Защо според теб те е напуснала?

– Защото е проклета...

Беше на път да каже нещо ужасно, но прояви достатъчно здрав разум да си замълчи. Улрике Йенсен предположи, че има предистория, която също не е приятна, но засега остави нещата така.

– Спомняш ли си нещо друго, което може да ни е от полза? – попита тя.

– Ж ената каза, че съм извадил лош късмет.

– В какъв смисъл?

– Цяло лято била потискала разни неща и това малко или много я докарало до лудост.

– Какво е имала предвид?

– Аз откъде да знам?

– Как се разделихте?

– Тя махна лепенката от устата ми и повтори всичко.

– Да стоиш настрана от съпругата си?

– Така и смятам. Не искам да я виждам повече.

– Окей – каза тя. – Засега това звучи разумно. Значи не си разговарял с жена си тази вечер?

– Както казах, дори не знам къде се намира. Но, по дяволите...

– Да?

– Трябва да се размърдате и да направите нещо. Тези жена е абсолютно ненормална. Опасна е.

– Ще направим каквото можем – каза Улрике Йенсен. – Обещавам. Но изглежда...

– Какво?

– Точно по това време всички охранителни камери в района са били извън строя, така че не разполагаме с почти нищо – продължи тя и изведнъж се почувства много изморена от работата си.

Минаваше полунощ, а Лисбет седеше в едно такси на път от „Арланда“. Тъкмо проверяваше един адвокат, който Аника Джанини ѝ беше препоръчала, когато получи криптирано съобщение от Микаел. Но беше твърде изморена и скапана, за да го прочете. С коро спря да се занимава и с адвоката и просто се загледа с празен поглед през прозореца. Какво ѝ имаше?

Харесваше Паулина. Може би дори я обичаше по свой си сбъркан начин. Но как го показваше? Беше пратила отчаяната Паулина при родителите ѝ в Мюнхен, а тя самата се нахвърли на мъжа ѝ, сякаш отмъщението можеше да компенсира за липсите в любовта. Не можа да убие сестра си, която бе извършила толкова злини, но беше способна да отнеме живота на Томас Мюлер в Копенхаген, без да ѝ мигне окото.