Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– С лучки от планината, моменти, в които се е чувствал недостатъчен. Разказа ми, че опитвали да му дават лекарства и да прилагат електроконвулсивна терапия, но било трудно.

– Пита ли я дали е говорил за Форшел?

– Каза само, че името ѝ звучи познато. Но главно е говорил за съпругата си и Стан Енгелман. Очевидно се страхувал от него, така че според мен си струва да се провери. Доколкото разбирам, Енгелман е човек без особени скрупули. Но най-интересното беше друго.

– Какво?

– След драмата на Еверест през две хиляди и осма всички журналисти искали да говорят с Нима Рита. Интересът обаче скоро замрял. С танало ясно, че Нима е болен и объркан, и малко или много бил забравен. Но покрай десетгодишнината от събитията с него се свързала Лилиан Хендерсън от „Атлантик“, която пишела книга за станалото. Нима разговарял с нея по телефона в болницата.

– И какво ѝ казал?

– Както изглежда, нищо, но двамата се разбрали да се видят, когато тя пристигне в Непал във връзка с проучването си. Само че когато го потърсила, той вече бил изчезнал. Освен това книгата в крайна сметка така и не излязла. Издателството се бояло от съдебни дела.

– От страна на кого?

– Енгелман.

– Той какво е имал да крие?

– Мисля, че точно това трябва да разберем.

– Значи сме сигурни, че просякът и онзи Нима Рита са един и същи човек? – продължи Бублански.

– Да, спокойно можем да го твърдим. Съвпаденията са твърде много, а освен това има очевидна прилика.

– Микаел Блумквист как е разбрал всичко това?

– Знам само това, което ти е написал. Опитах се да го открия, но изглежда, никой, дори Ерика Бергер, не знае къде се намира. Тя каза, че се тревожи за него. Тъкмо били обсъждали да направят портрет на Форшел, така че откакто разбрала за злополуката, не е спирала да му звъни.

– Той също има лятна вила на Сандьон, нали? – попита Бублански.

– Да, в Сандхамн.

– Да не би Муст или Сепо да са го задържали? Има доста потулена информация, все пак говорим за министъра на отбраната.

– Там е работата. Информирахме военните, но те не ни казват нищо.

– Скръндзи.

– А и не знаем дали Микаел ни е казал всичко. Може да е открил реална връзка между шерпа и Форшел.

– Цялата работа е много неприятна, не мислиш ли? – каза Бублански.

– Какво имаш предвид?

– Форшел критикува руснаците и ги обвинява, че са повлияли на изборния процес, след което изведнъж се оказва мразен от всички, заринат с лъжи и докаран до отчаяние. После хоп, появява се мъртъв шерп, който сочи към него. Имам чувството, че някой иска да го натопи.

– Така като го казваш, не звучи добре.

– Не – каза той. – Все още ли не знаем как просякът е пристигнал в страната?

– П олучих съобщение от имиграционната агенция, че не са го открили в техните регистри.

– Прекрасно.

– Би трябвало да изскочи в нашата база данни.

– Може би тайните служби за засекретили и това – измърмори Бублански.

– Не би ме учудило.

– И не ни дават да говорим със съпругата на Форшел, така ли?

Соня Мудиг поклати глава.

– Надявам се, разбират, че скоро трябва да я разпитаме. Не могат да ни пречат да си вършим работата. – продължи той.

– За съжаление имам чувството, че те не мислят така.

– И тях ли ги е шубе?

– Едва ли не така излиза.

– Е, остава ни да работим с това, с което разполагаме.

– Така е.

– Ама че каша – каза Бублански и не можа да не прегледа новините още веднъж.

Състоянието на Йоханес Форшел продължаваше да е критично.

Томас Мюлер се прибра късно от работа. Влезе в големия мезонет на улица „Йостерброгеде“ в Копенхаген, взе си бира от хладилника и видя, че плотът на мивката е мръсен, а съдовете от закуска не са сложени в миялната. Изруга на глас и обиколи апартамента. Никъде не беше изчистено.

Камериерката беше зарязала всичко както си е. Все едно си нямаше достатъчно проблеми. Ядосваха го на работа, а секретарката му беше безмозъчна. Днес така ѝ се разкрещя, че го заболя главата. И да не забравяме Паулина, разбира се. Не издържаше повече. Тя какво си мислеше? След всичко, което беше направил за нея. Когато се срещнаха, тя беше едно нищо. Незначителна журналистка в малък вестник. Той ѝ даде всичко, и дори – а това беше голяма грешка, разбира се – не подписа предбрачен договор. Проклета лесбийка.

Рано или късно щеше да се довлачи обратно като мокро куче и Томас смяташе първоначално да се престори на добричък, след което да ѝ даде да се разбере. Никога нямаше да ѝ прости, особено след картичката, която му прати. Напускам те, пишеше Паулина. Срещнах една жена.