Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Влюбена съм. Това беше всичко. Когато го прочете, Томас строши телефона си и една кристална ваза и излезе в болничен, но не, не искаше да мисли за това.

Свали си сакото, седна на дивана с бирата в ръка и се зачуди дали да се обади на Фредрике, любовницата си. Но тя също бе започнала да му досажда. Пусна телевизора и чу, че шведският министър на отбраната бил на ръба между живота и смъртта. Нямаше как да му пука по-малко. Онзи тъпак беше политически коректен идиот, всеки го знаеше. Лицемерен тарикат. Томас превключи на „Блумберг“ и финансовите новини, оставяйки мислите си да се реят. С игурно вече беше сменил десет канала, когато на вратата се звънна. Той изруга. Кой, по дяволите, го безпокоеше в десет вечерта?

Мислеше да не отваря, но после се сети, че може да е Паулина. Надигна се, отиде до вратата и отвори рязко. Но не беше съпругата му. В коридора стоеше дребно, кисело, чернокосо момиче с дънки и суетшърт. Държеше чанта в ръка и гледаше надолу.

– Не искам нищо – каза той.

– Става дума за почистването на апартамента – каза тя.

– Можеш да кажеш на шефката си да върви на майната си – отвърна Томас. – Не мога да се занимавам с разни чистачки, които не си вършат работата.

– Фирмата няма вина.

– За какво говориш?

– Аз отмених почистването.

– Какво си направила?

– Отмених го, сама ще се погрижа.

– Не разбра ли? Вече не искам никой да чисти. Изчезвай оттук – изръмжа той и понечи да хлопне вратата.

Момичето обаче я спря с крак и прекрачи прага. Чак сега Томас забеляза, че в нея има нещо странно. Вървеше причудливо, без да движи ръцете и тялото си. Беше наклонила леко глава, все едно гледаше в някаква точка зад него. Хрумна му, че може би е престъпничка, или има психично заболяване. Очите ѝ бяха студени и безизразни. Не изглеждаше съвсем с всичкия си и Томас вкара в действие целия си авторитет:

– Ако не се разкараш веднага, ще се обадя в полицията.

Тя не отговори. Като че изобщо не го чу. Просто се наведе и извади от чантата си дълго въже и ролка самозалепваща се лента. В първия момент Томас остана без думи.

– Вън! – изкрещя след това и я сграбчи за ръката.

Но някак си стана така, че вместо това тя го сграбчи и го бутна към масата. Той едновременно побесня и се изплаши. Отскубна се и се канеше да я удари или да я блъсне в стената, но не успя да направи нищо. Тя се хвърли към него и го събори по гръб върху масата. За секунда-две се озова отгоре му и го завърза светкавично, след което впери вледеняващия си поглед в него и каза монотонно:

– Сега ще изгладя ризата ти.

После залепи устата му и го огледа както хищник оглежда жертвата си. Томас Мюлер никога през живота си не се беше чувствал толкова изплашен.

Микаел беше сериозно измръзнал и в дробовете му беше влязло голямо количество вода, така че го откараха с хеликоптера заедно с Форшел. Беше прекарал известно време в безсъзнание, но въпреки всичко се съвзе относително бързо и сега, късно вечерта, след медицински преглед и три разговора с военната разузнавателна служба, му върнаха вещите и телефона, който бяха взели от лодката му.

Информираха го, че му е позволено да се прибере у дома, но лекарите препоръчват да остане за през нощта, както и че прокурор на име Матсон му е издал забрана да говори за случилото се. Микаел искаше да възрази и да се обади на сестра си, адвокат Аника Джанини.

Знаеше, че законово не е толкова лесно да принудиш журналист да си мълчи, а и смяташе, че момчетата от разузнаването се бяха държали своеволно. Но реши да остави нещата така. И без това нямаше да напише и дума, преди да е стигнал до дъното на историята. Известно време просто остана седнал на леглото, опитвайки да се съвземе. Но не го оставиха на мира за дълго.

На вратата отново се почука и в стаята влезе висока жена на около четиресет години, с тъмноруса коса и кръвясали очи. По някаква причина – може би защото тъкмо в този момент беше заровил поглед във всичките си пропуснати повиквания – мина малко време, докато проумее, че това е Ребека Форшел. Тя носеше сиво сако и бяла тениска, а ръцете ѝ трепереха. Каза, че искала да му благодари, преди да си е тръгнал.

– Той по-добре ли е? – попита Микаел.

– Състоянието му вече не е толкова критично. Но още не знаем дали е получил мозъчни увреждания. Твърде рано е да се каже.

– Разбирам – каза той и ѝ предложи да седне на стола.

– Казват, че за малко и самият ти си щял да загинеш.

– Преувеличават.

– И все пак... осъзнаваш ли какво си направил – за нас? Разбираш ли колко важна е била намесата ти? Това е истински подвиг.