Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Главата сред вълните изчезна и пак се появи. Микаел изкрещя: „Чакай, идвам“. Но лодката му беше твърде бавна и когато отново вдигна поглед, видя единствено гмуркаща се чайка и една синя лодка в далечината. Опита да си спомни къде за последно бе видял удавника. Може би там... или там. Оставаше му да рискува и да се надява. Изключи двигателя и се загледа надолу. Водата беше мътна, беше чел за това, причината беше в дъжда, цъфтящите водорасли, химикалите и частиците хумус. Помаха на хеликоптера във въздуха, без да е сигурен до какво ще доведе това. След това си свали обувките и чорапите и за момент застана неподвижно в люлеещата се лодка. После скочи.

Беше по-студено, отколкото очакваше. Потопи се под повърхността и се огледа, но не можеше да види нищо. Усилията му бяха напразни. След минута изплува, за да си поеме дъх, и видя, че лодката му е отплавала доста далеч. К аквото, такова. Гмурна се отново, този път в друга посока, и забеляза тяло, което потъваше вдървено и безжизнено, като падаща греда. Микаел доплува бързо до мъжа и го хвана под ръцете. Тялото беше тежко като олово и той трябваше да гребе и рита с всички сили. Бавно, сантиметър по сантиметър, успя да изплува заедно с него. Само че бе сгрешил в преценката си. Мислеше си, че щом излязат на повърхността, ще е лесно, но имаше чувството, че носи цял дънер на гърба си. Колкото трудно беше да издигне тялото на повърхността, толкова трудно бе да го задържи там. Мъжът не показваше никакви признаци на живот, а Микаел си даде сметка колко навътре в морето се намират. Невъзможно беше да доплува до брега заедно с мъжа, но трябваше да опита. Отдавна, на младини, беше карал курс за спасител и сега опитваше да ползва по-удобна хватка и по-ефективни движения.

Но му натежаваше все повече, болеше го, започваше да гълта вода и да получава крампи. Не издържаше повече. Беше принуден да пусне тялото. Иначе самият той щеше да потъне. На няколко пъти решаваше да се откаже и секунда по-късно размисляше. Продължи да се бори, докато не му причерня пред очите.

26 АВГУСТ

Ян Бублански беше останал до късно в кабинета си в полицейското управление и в момента преглеждаше новинарските сайтове. Министърът на отбраната Йоханес Форшел лежеше в кома в интензивното отделение на болница „Каролинска“, след като едва не се бе удавил. Състоянието му беше критично и дори да се събудеше, имаше вероятност да е получил сериозна мозъчна травма. Беше претърпял спиране на сърцето, осмотичен белодробен оток, хипотермия, аритмия и церебрални увреждания. Положението не беше добро.

Дори в сериозните медии се пишеше, че може да става дума за опит за самоубийство, което означаваше, че е изтекла информация от най-близкото му обкръжение. Беше всеизвестно колко умел плувец е Форшел и по принцип най-логичното предположение би било, че е надценил възможностите си, навлязъл е прекалено навътре в морето и е бил отнесен от течението. Но нямаше как да знаят. Пишеше, че е бил спасен от обикновен гражданин, след което го качили в лодка на морската спасителна служба и го откарали в болницата с хеликоптер.

Някои от статиите звучаха като некролози и възхваляваха Форшел като „силен и деен министър, който отстояваше основните човешки ценности“. Пишеше, че се е борил срещу „нетолерантността и деструктивния национализъм“ и бил „непоправим оптимист, винаги търсещ консенсус“. Отбелязваше се „дълбоко несправедливата кампания на омраза“, на която беше жертва и която можеше да се проследи до фабриките за тролове в Русия.

– Време беше някой да го каже – измърмори Бублански и закима в съгласие, докато четеше статията на Катрин Линдос за „Свенска Дагбладет“, където пишеше, че това е логична последица от „обществения климат, който дава почва за евтини сензации и демонизиране на хора“.

След това Бублански се обърна към Соня Мудиг, която седеше на захабения фотьойл до него, загледана в лаптопа си.

– Е – каза той. – Имаме ли някаква яснота по случая?

Соня вдигна глава и го погледна дезориентирано.

– Не бих казала. Още не сме открили Хейки Йервинен. Но преди малко говорих с лекар от психиатричната клиника в Катманду, където са се грижили за Нима Рита.

– И какво каза той?

– Тя каза, че Нима Рита страдал от тежка психоза и често чувал гласове и викове за помощ. Бил отчаян, че не може да им помогне. Сякаш преживявал нещо отново и отново, по нейните думи.

– Какво по-точно?