Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Какво точно?

– Не забравяй, че по онова време вече имал тежко психично разстройство, може би в ума му Луна и Клара се сливали. Бил отчаян и накрая нападнал един английски турист. Прекарал един ден в ареста, след което близките му го пратили в психиатрична клиника в Джитджунг Марг в К атманду, където продължил да пребивава периодично до края на септември две хиляди и седемнайсета.

– Какво е станало тогава?

– Нещо, което вече се било случвало многократно. Махнал се, за да може да пие бира и водка. Бил изключително подозрителен към лекарствата, които му давали лекарите. К азвал, че единствено алкохолът можел да смълчи виковете в главата му, и мисля, че от персонала неохотно позволявали това да се случва. Разрешавали му да напуска, защото винаги се връщал обратно. Този път обаче изчезнал и от болницата се разтревожили. Знаели, че очаква посещение, за което безкрайно се вълнувал.

– Какво посещение?

– Не зная. Но не е невъзможно да е било от журналист. Покрай наближаването на десетгодишнината от смъртта на Клара Енгелман и Виктор Гранкин се подготвяли редица статии и документални филми и Нима е щял да се радва, ако някой най-накрая пожелаел да го изслуша.

– Но не знаеш какво точно е искал да сподели?

– Не, освен че приказките му били трудноразбираеми и включвали духове и призраци.

– Но нищо за Форшел, шведския министър на отбраната.

– Доколкото знам, не. Но все пак разполагам единствено с информация втора ръка, а не мисля, че от болницата биха разкрили нещо повече за свой пациент.

– Какво станало, след като Нима не се върнал?

– Търсили го, разбира се. Най-вече на местата, където се появявал най-често. Но не намерили нищо. От него нямало и следа, с изключение на слуховете, че тялото му било забелязано недалеч от река Багмати, където кремират мъртвите. Трупът обаче така и не бил открит и след една година разследването било прекратено. Изгубили надежда и близките му накрая извършили помен в Намче Базар, или по-точно... как се казва?... ами, събрали се да се помолят за него. Изглежда, минало доста добре. През последните години хората не гледали на него с добро око, но ето че накрая името му било изчистено. Нима Рита е покорявал Еверест без кислород единайсет пъти, единайсет, а изкачването по Чо Ою, това е...

Боб Карсън продължи да говори развълнувано, но Микаел вече не го слушаше особено внимателно. Потърси Нима Рита в интернет, но въпреки че за него беше изписано доста и дори имаше страници в Уикипедия на английски и немски, той откри само две снимки. На едната Нима беше заедно със световноизвестния австрийски алпинист Ханс Мозел след изкачването на Еверест по северния склон през 2001 година. На другата, по-скорошната от двете, Нима стоеше в профил пред каменна къща в село Пангбоче в Кумбу. И двете снимки бяха направени отдалеч – вероятно твърде далеч, за да се използва програма за разпознаване на лица. Но Микаел беше сигурен. Позна очите, косата и черното петно на бузата.

– Там ли си? – попита Боб Карсън.

– Просто съм малко шокиран – каза той.

– Разбирам. Нагърбил си се с истинска мистерия.

– Може да се каже. С лушай, Боб, честно...

– Да?

– Личи си, че имаш супер гени. С трашно ми помогна.

– Супергените ми помагат при височинно катерене, не при детективска работа.

– Мисля, че трябва да провериш и детективските си гени.

Боб Карсън се засмя изморено.

– Мога ли да те помоля засега да си мълчиш? – продължи Микаел. – Не искам да се разчуе, преди да сме научили повече.

– Вече казах на съпругата ми.

– Добре, стига да си остане в семейството.

– Обещавам.

Микаел писа на Фредрика Нюман и Ян Бублански, за да им каже какво е открил. След това продължи да чете за Форшел и по-късно следобед му се обади с надеждата да си уреди интервю.

Йоханес беше запалил кахлената печка. Ребека усещаше мириса чак долу в кухнята и чуваше как Йоханес снове из кабинета си. Не ѝ харесваха нервните му крачки и не можеше да понесе мълчанието и лъщящите му очи. Би направила какво ли не, за да го види пак да се усмихва.

Нещо не е наред, мислеше си тя, нещо става. Тъкмо се канеше да се качи горе и да настоява да говори с него, когато той слезе по извитото стълбище. В първия момент Ребека се зарадва. Йоханес носеше тренировъчните си дрехи и маратонките „Найк“, което беше знак, че си е възвърнал живителната сила. Но в стойката му имаше нещо ново, което я изплаши. Тя го пресрещна и го погали по бузата.

– Обичам те – каза Ребека.