Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

„Не беше направено твърде малко, а твърде много. Клара Енгелман беше толкова важна за Виктор и експедицията, че рискувахме живота на много други хора в опитите да я спасим.“ Според Лисбет това звучеше правдоподобно.

Стойността на Клара от гледна точка на публичността беше толкова висока, че никой не бе посмял да ѝ каже да слиза, докато още е време. Тя се влачела и бавела цялата експедиция. В четири следобед, в пристъп на отчаяние, захвърлила кислородната маска и скоро се почувствала още по-изтощена.

Паднала на колене и се строполила по лице в снега. Настанала паника, а Виктор Гранкин, който в този ден явно не бил в обичайната си кондиция, изкрещял на всички да спрат. Направили опит да я свалят обратно, но не след дълго времето се развалило. Връхлетяла ги снежна буря и състоянието на неколцина от групата, най-вече датчанина Мадс Ларсен и германката Шарлот Рихтер, рязко се влошило. Катастрофата изглеждала неизбежна.

Но шерпите на експедицията и преди всичко техният сирдар Нима Рита положили огромни усилия и свалили хората с въжета или подпирайки ги под рамо. До вечерта всички били спасени, с изключение на Клара Енгелман и Виктор Гранкин, който отказал да остави Клара, подобно на капитан, който отказва да напусне потъващия си кораб.

Впоследствие се провело щателно разследване на събитията и днес се считаше, че повечето въпросителни вече са отпаднали. Единственото, което не беше съвсем ясно, макар да го отдаваха на силните ветрове, беше как така тялото на Клара Енгелман било намерено един километър по-надолу, въпреки че всички свидетели казваха, че тя и Виктор Гранкин са загинали заедно, притиснати един до друг в снега.

Лисбет се замисли за това и за всички останали тела, които лежаха по склоновете на Еверест от години, без да могат да бъдат свалени или погребани. Часовете летяха, а тя продължи да чете и препрочита разказите на свидетелите, докато не започна да се убеждава, че нещо наистина не се връзва. Тогава се зае да провери и онзи Матс Сабин, когото Микаел бе споменал, но след известно време се отказа и вместо това се зачете в разни клюкарски теми в интернет. Те я наведоха на съвсем друга идея, но не стигна по-далеч.

Вратата се отвори и Паулина се прибра. Беше пияна и ѝ се развика, че е абсолютна откачалка. Лисбет не ѝ остана длъжна и също ѝ се развика, докато накрая двете се нахвърлиха една върху друга. Любиха се бясно, отчаяни и бездомни.

26 АВГУСТ

С утринта Микаел пробяга цяла миля покрай брега. Когато се прибра, телефонът му звънна. Беше Ерика Бергер. Новият брой на „Милениум“ отиваше за печат утре и Ерика не беше нито доволна, нито твърде недоволна.

– Върнахме се към обичайното ниво – каза тя и го попита с какво се занимава.

Микаел каза, че си почива и бяга, но и че се е позаинтересувал от министъра на отбраната и агресията срещу него, а Ерика отвърна, че това било интересно.

– Защо да е интересно? – попита той.

– Софи Мелкер засяга същата тема в материала си.

– Как точно?

– Пише за атаките срещу децата на Форшел и как около еврейското училище се наложило да патрулират полицаи.

– Четох за това.

– Слушай...

Ерика прозвуча притеснително замислена, както винаги когато имаше идея за репортаж.

– Ако не искаш да продължиш с разглеждането на борсовия срив, можеш да направиш портрет на Форшел и да го покажеш в малко по-човешка светлина. Имам спомен, че се сработихте добре.

Той се загледа към морето.

– Така беше.

– Е, какво ще кажеш? Би могъл да помогнеш на читателския кръг и с проверка на някои факти.

Микаел помълча за момент.

– Идеята може би не е толкова лоша.

Мислеше за шерпа и Еверест.

– Тъкмо прочетох, че Форшел си е взел една седмица отпуск. Той нямаше ли вила близо до теб?

– В другия край на острова.

– Ами ето – каза Ерика.

– Ще си помисля.

– Едно време не мислеше толкова, просто действаше.

– Все пак и аз съм в отпуск.

– Ти никога не си в отпуск.

– Не съм ли?

– С тарите, съвестни работохолици като теб не я разбират тая работа с почивките.

– Искаш да кажеш, че дори няма смисъл да опитвам?

– Няма – каза тя и се засмя.

Микаел също се засмя предано в отговор и се зарадва, че тя не попита дали може да го посети. Не искаше да усложнява нещата с Катрин още повече. Пожела на Ерика успех, затвори и потъна в размисли. Какво да прави? Да докаже, че може да си почива? Или да продължи да работи?

Реши, че не е немислимо да се срещне с Форшел, но в такъв случай трябваше да се запознае по-подробно с всички глупости, изписани за него. След известно вайкане и въздишане и един дълъг душ той седна пред компютъра. В началото беше безнадеждно и задушаващо, сякаш отново беше нагазил в същото блато, както когато се занимаваше с фабриките за тролове.