Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Разбирам – каза той.

– Да, звучи доста причудливо.

– И не ти хрумват други мотиви?

– Завист може би.

– Кой би могъл да завижда на онзи беден човек?

– Дори на дъното има завист.

– Имаш право.

– Разговарях с една жена от Румъния, казва се Мирела – продължи Соня. – Тя ми каза, че мъжът събирал повече пари от всички останали просяци в квартала. В него имало нещо извисено, което карало хората да развържат кесията, а това предизвиквало доста неприязън сред дългогодишните просяци в района.

– Не ми звучи като нещо, заради което да те убият.

– Може би не. Но е носел относително големи суми в себе си. Бил редовен клиент на сергията за хотдог долу на Бюсисториет, „Макдоналдс“ на Хорнсгатан и, разбира се, „Сюстембулагет“ на Русенлундсгатан, откъдето си купувал водка и бира. Освен това...

– Да?

– Явно на няколко пъти на разсъмване е бил забелязан на Волмар Юкскулсгатан, където е купувал алкохол на черно.

– Така значи?

Бублански потъна в размисли.

– Досещам се какво си мислиш – каза Соня. – Трябва да говорим с хората, които продават контрабанда.

– Да, трябва – каза той и си пое дълбоко дъх, за да може да преодолее нанагорнището към Хантверкаргатан.

Отново се замисли за Форшел и съпругата му, Ребека. Беше я срещнал на синагогата и остана пленен. Тя беше висока, сигурно над метър осемдесет и пет, имаше фини крайници, леки, елегантни стъпки и тъмни, големи очи, които излъчваха топлина и сила.

За миг му се стори, че разбира омразата към двойката. Нормално беше мнозина да ги е яд на личности, които излъчваха такава неизчерпаема енергия. Хора като тях караха другите да се чувстват жалки и немощни.

25 АВГУСТ

Микаел прочете съобщението на Лисбет и измърмори едно „да ме вземат дяволите“. Беше пет следобед и той стана неспокойно от бюрото си и се загледа в морето. Навън духаше още по-силно, а една платноходка лавираше в бурята. Шерп, помисли си той. Шерп. Това трябваше да означава нещо, нали?

Не че непременно имаше нещо общо с министъра на отбраната. И все пак... нямаше как да пренебрегне факта, че Йоханес Форшел беше изкачил Еверест през май 2008 година. Ето защо Микаел реши въпреки всичко да разбере какво точно се е случило по склоновете на планината. Никак не липсваха материали за драмата, което – както вече беше установил – се дължеше на Клара Енгелман. Тя беше известна и представляваше идеален обект за клюки – красива, с изрусена коса, оперирани устни и гърди, и омъжена за широко обсъждания индустриалец Стан Енгелман, който притежаваше хотели и други имоти в Ню Йорк, Москва и Санкт Петербург. С амата Клара не идваше от висшите кръгове на обществото, а бе бивш модел от Унгария. На младини, по време на пътуване до САЩ, беше спечелила състезание „Мис Бикини“ в Лас Вегас. Така се беше запознала със Стан, който бил част от журито – пикантна подробност, която таблоидите обичаха да изтъкват.

През 2008 година обаче Клара е била на трийсет и шест, майка на тогава дванайсетгодишната Джулиет. Беше завършила връзки с обществеността в колеж „Сейнт Джоузеф“ в Ню Йорк и, изглежда, е искала да докаже, че може да постигне нещо и сама. Десетилетие по-късно беше малко трудно да се проумее възмущението, с което я бяха посрещнали в базовия лагер. Вярно, блогът ѝ, публикуван във „Воуг“, съдържаше редица нелепо стилизирани снимки, на които позираше с модни дрехи. Но от днешна гледна точка ясно си личаха сексизмът и снизхождението, с които се бяха отнесли към нея. Репортерите я бяха изкарали по-голяма кифла, отколкото беше всъщност. Представяха я като антитеза на планината и местното население. Тя беше богаташката вулгарност на Западния свят, противопоставена на хималайската чистота.

Клара Енгелман беше част от същата експедиция като Йоханес Форшел и приятеля му Сванте Линдберг, който понастоящем беше главен секретар в министерството. Тримата бяха платили седемдесет и пет хиляди долара, за да бъдат ескортирани до върха, което сигурно също допринасяше за гневните реакции. Говореше се, че в онези години Еверест се превърнал в обиталище на богаташи, които искат да подсилят егото си. Експедицията беше организирана и предвождана от руснака Виктор Гранкин и се състоеше от трима водачи, ръководител на базовия лагер, готвач, четиринайсет шерпи и десетима клиенти. Нужни бяха много хора, за да ги качат догоре.

Възможно ли беше просякът да е бил един от тях? Мисълта веднага бе хрумнала на Микаел и още преди да се е задълбал в самата драма, потърси имената на всеки един от шерпите. Можеше ли някой от тях да се е озовал в Швеция или да е имал по-специални отношения с Форшел? Трудно беше да се установи, а и за мнозина от шерпите нямаше никаква информация. Най-близката връзка, която откри, беше с младия шерп Джангбу Чири. Двамата с Форшел се бяха срещнали отново в Шамони, три години по-късно, и бяха седнали за по бира. Не беше изключено впоследствие да са станали смъртни врагове, но на снимката в интернет се бяха засмели широко, вдигнали палци към фотоапарата. Доколкото Микаел можеше да види, нито един от шерпите в експедицията не беше казал лоша дума за Форшел. Имаше анонимни обвинения, появили се едва сега, по време на кампанията за дезинформация, че Форшел е допринесъл за смъртта на Клара Енгелман, като забавил групата по време на изкачването. С видетелите обаче бяха единодушни, че е станало по-скоро обратното: самата Клара бе забавила експедицията, а по времето, когато се разиграла смъртоносната трагедия, Форшел и Сванте Линдберг вече били оставали другите зад себе си и вървели сами към върха. Не, на Микаел му беше трудно да повярва, че в тази история има нещо. Или не искаше да повярва? Винаги – това влизаше в работата му – се стараеше да избягва измислените взаимовръзки, които пожелателното мислене можеше да породи по време на журналистическо проучване, а в случая наистина не смяташе за вероятно човекът, когото интернет троловете обичаха да мразят, да е замесен в отравянето на беден, изпаднал мъж в Стокхолм. И все пак... о, по дяволите.