Реши да пробва отново и попита:
– Какво правиш?
Отново не получи отговор, но Лисбет все пак се обърна и я погледна, сякаш ѝ подаваше ръка. В очите ѝ имаше нов, по-мек блясък.
– Какво правиш? – повтори тя.
– Опитвам се да установя самоличността на един мъж – отговори Лисбет.
– Мъж?
– Шерп, на петдесет и нещо, мъртъв, вероятно от долината Кумбу в С евероизточен Непал. Възможно е и да е от С иким или Дарджилинг в Индия, но почти всичко сочи към Непал и района около Н амче Базар. Произлиза от И зточен Тибет. Изглежда, като дете е приемал изключително малко мазнини.
От устата на Лисбет това си беше като цяла лекция. Паулина грейна и седна до нея.
– Нещо друго? – попита тя.
– Имам ДНК-то му и доклада от аутопсията. С оглед на нараняванията му съм почти сигурна, че е бил високопланински водач или носач. И мисля, че се е справял много добре.
– Защо?
– Има необичайно много мускулни влакна тип едно, така че е можел да носи тежки товари, без да изразходва кой знае колко енергия. Но го казах най-вече заради специфичния вариант на гена, който регулира количеството хемоглобин в кръвта. Помагал му е да издържа в среда с ниско съдържание на кислород. Предполагам, че е преживял нещо ужасяващо. Имал е тежки измръзвания и повечето от пръстите на ръцете и краката му са били ампутирани.
– Разполагаш ли с Y хромозомата му?
– Имам целия му геном.
– Тогава защо не провериш в „Уай-фул“?
Както Паулина бе написала само преди година, „Уай-фул“ беше руска компания, основана от група математици, биолози и програмисти, които събираха Y хромозоми от хора по цял свят – такива, които бяха участвали в академични проучвания или които даваха проби, за да разберат повече за произхода си.
– Мислех си за „Фемили трий“ и „ Ансестри“. „Уай-фул“, казваш?
– Според мен са най-добрите. Основателите са хора като теб, банда безгранични нърдове.
– Окей – каза Лисбет. – Но няма да е лесно.
– Защо?
– Подозирам, че мъжът принадлежи към група, която не се подлага на ДНК анализи особено често.
– Възможно е в някои научни доклади да има проби от негови роднини. Знам, че са правени редица проучвания, за да се установи защо шерпите се катерят толкова добре на големи височини – каза Паулина, горда, че е взела участие.
– Така е – каза Лисбет малко разсеяно.
– А и броят им е доста малък, нали?
– По света има само около двайсет хиляди шерпи.
– Нима? – каза тя, като се надяваше, че може би дори ще направят опит заедно.
Вместо това обаче Лисбет отвори някакъв друг линк. Карта на Стокхолм, както изглеждаше.
– Защо това е толкова важно за теб?
– Не е.
Очите на Лисбет отново потъмняха, а Паулина се изправи раздразнено, облече се и отново излезе, отправяйки се към Пражката крепост
25 АВГУСТ
Ребека Форшел, която по онова време се казваше Льов, се беше влюбила в силата и доброто настроение на Йоханес. Ребека беше лекар в Хималайската експедиция на Виктор Гранкин. Дълго време бе гледала скептично на начинанието и не си затваряше очите за критиките, отправени към тях. В онези години активно се обсъждаше комерсиализацията на Еверест.
Говореше се как клиенти си купуват място на върха, както други си взимат порше. Считаше се, че това не просто опорочава самата идея на планинското катерене, ами че повишава рисковете по време на експедициите. Ребека се тревожеше, че много от хората в тяхната група са твърде неопитни, начело с Йоханес, който никога преди не се беше качвал на повече от пет хиляди метра височина.
Когато обаче стигнаха до базовия лагер и повечето от тях бяха сполетени от кашлица, главоболие и съмнения в успеха на експедицията, Йоханес бе човекът, за когото Ребека се притесняваше най-малко. Той хукна по морените и успя да се сприятели с всички, дори с местното население, може би защото не се отнасяше по-специално с тях, шегуваше се и им разправяше историите си. Беше себе си и хората намираха поведението му за неподправено. Ребека не знаеше дали това е точно така. В ъзприемаше го по-скоро като интелектуалец, който напълно съзнателно е решил да гледа на света от добрата му страна. Но това го правеше още по-привлекателен и често ѝ се искаше да избяга с него и да прегърне света.
Но Йоханес изпадна в тежка криза след смъртта на Клара и Виктор. По някаква причина трагедията му се отрази по-тежко, отколкото на останалите. Мрачното му настроение се задържа дълго, преди радостта и енергията да се завърнат. Когато това стана, той я заведе в Париж и Барселона, а през април следващата година – само няколко месеца след смъртта на баща му – се ожениха в Йостерсунд. Тя напусна дома си в Берген, без да гледа назад.
Читать дальше