Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Нападките срещу него зачестиха, но най-лошото тепърва предстоеше. След срива на борсата за Форшел започнаха да се бълват фалшиви новини. Не беше трудно човек да изпита съчувствие към норвежката му съпруга Ребека, която в интервю за „ Дагенс Нюхетер“ наричаше лъжите безсрамни и разказваше, че са били принудени да наемат охрана дори за децата си. Атмосферата беше нажежена и тонът постоянно се изостряше.

На най-скорошните снимки Форшел вече изобщо не приличаше на човек с неизчерпаема енергия. Изглеждаше изморен и отслабнал, а в петък бе съобщено, че си е взел една седмица отпуск. Заговори се дори за срив. Микаел нямаше как да не му влезе в положението, макар че подобно отношение беше идиотско от негова страна, ако смяташе да разследва евентуалната връзка между Форшел, просяка и военния историк Матс Сабин.

Разумно беше да се предположи, че Форшел не може да е просто красив и умен. Сред клеветите по негов адрес имаше твърдения, че по време на преплуването на Ламанша се е качвал на придружаващата го гребна лодка и, разбира се, че така и не е изкачил Еверест, както твърдеше. Микаел не откри нищо, което да подкрепя тези твърдения, макар че събитията по време на експедицията в Хималаите бяха по-заплетени от древногръцка трагедия и нищо не можеше да бъде установено със сигурност, въпреки всички писания по темата.

Самият Форшел обаче не се споменаваше в тази връзка, тъй като се бе намирал далеч от епицентъра на разигралата се драма, при която поразителната и заможна американка Клара Енгелман беше загинала заедно с водача си Виктор Гранкин на осем хиляди и триста метра надморска височина. Ето защо Микаел не се задълба в това, а насочи усилията си към проучване на кариерата на Форшел като офицер.

По принцип самият факт, че е бил разузнавателен агент, би трябвало да е засекретен, но информацията бе излязла наяве във връзка с изгонването му от Русия. Покрай вилнеещата омраза се бяха появили абсурдни слухове, но Ларш Гранат, главнокомандващият шведските въоръжени сили, продължаваше да описва действията на Форшел в Москва като „достойни“.

Като цяло нямаше кой знае колко реални сведения и накрая Микаел се отказа. Установи единствено, че Йоханес и Ребека имат двама синове, С амюел и Йонатан, на единайсет и девет години. Семейството живееше в С токсунд, близо до Стокхолм, но притежаваше и къща недалеч от неговата, на югоизточния бряг на остров Сандьон. Дали бе възможно в момента да са там?

Форшел беше дал на Микаел личния си номер. „Обади ми се, ако имаш въпроси“, каза му той с неподражаемия си маниер. Микаел обаче не виждаше причина да го безпокои. Напротив, трябваше да зареже всичко и да дремне. Беше безкрайно изтощен. Обаче съвсем не възнамеряваше да си почива. Позвъни на комисар Бублански, обсъди отново Лисбет с него и му каза какво може би бе казал просякът за Матс Сабин, но за всеки случай добави: „Сигурно не е нищо“.

Паулина Мюлер излезе от банята на хотела, загърната с бял халат. В идя, че Лисбет все още седи вглъбена в компютъра си, и я докосна внимателно по рамото. Лисбет вече не се взираше в голямата къща в покрайнините на Москва, както правеше обикновено. Сега четеше статия с непосилно за Паулина темпо. Никога не беше срещала човек, който да чете толкова бързо.

Изреченията хвърчаха по екрана, но Паулина все пак долови някои думи... Denisovan genome and that of certain South Asian ... и се заинтригува. В „Гео“ беше писала статия за произхода на homo sapiens и връзката им с неандерталците и Денисовия човек, затова каза:

– Писала съм за това.

Лисбет не отговори, което влуди Паулина. Лисбет ѝ предлагаше всичко и я закриляше, но въпреки това Паулина често се чувстваше сама и отхвърлена. Не можеше да понесе мълчанието ѝ и безкрайните часове пред компютъра. Дните я побъркваха, а нощите и без това бяха тежки. Всичко, което ѝ бе причинил Томас, отекваше в мислите ѝ, а тя мечтаеше за отмъщение и справедливост и в такива мигове имаше нужда от Лисбет.

Тя обаче живееше в свой собствен ад. П онякога тялото ѝ беше толкова напрегнато, че Паулина дори не смееше да се притисне до нея. А и как изобщо беше възможно някой да спи толкова малко? Винаги когато Паулина се събудеше, Лисбет лежеше до нея с отворени очи, ослушвайки се за звуци в коридора, или седеше на бюрото и гледаше образи от охранителни камери и сателити. Усещаше, че няма да издържи още дълго Лисбет да я държи настрана, не и щом живееха заедно. Искаше ѝ се просто да изкрещи: Кой те преследва? С какво си се захванала?