Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Но това са само безпочвени слухове.

– Чувал съм го от много места.

– Какво стана с просяка? – попита Соня.

– Започна да крещи и да бръщолеви. Тогава го хванах за ръката и опитах да го изкарам навън. Но той беше силен. П осочи лицето си и извика: „Look at me. See what happened to me! And I took him. And I took him.“ [22] Виж ме. Виж какво ми се случи! А аз го взех. Взех го. (Англ.) – Б. пр. Или нещо подобно. Изглеждаше отчаян и го оставих да поседи още известно време. След интервюто с Форшел пуснаха материал за шведското образование, пак с оная високопарна вещица.

– Коя високопарна вещица?

Соня Мудиг чувстваше нарастващо раздразнение.

– Онази Линдос. Как само си е вирнала носа. Обаче оня бездомник я зяпна, все едно е видял ангел, и почна да мърмори: „Very, very beautiful woman. Is she critical to Forsell also?“ [23] Много, много красива жена. И тя ли критикува Форшел? (Англ.) – Б. пр. Опитах да му обясня, че едното няма нищо общо с другото, но той май не ме разбра. Не беше на себе си и скоро след това си тръгна.

– Но се е върнал?

– Връщаше се всеки ден по едно и също време, точно преди да затворя. Стоеше пред витрината и гледаше вътре. И разпитваше хората за журналисти, с които можел да говори. Накрая толкова се ядосах, че се обадих в полицията, но не ми обърнаха внимание, разбира се.

– Значи не си научил името му или нещо друго за него?

– Каза, че се казва Сардар.

– Сардар?

– „Me Sardar“, така каза една вечер, когато опитвах да го изгоня.

– И това е нещо – отвърна Соня Мудиг, благодари и излезе.

Докато седеше в метрото на път към „Фридхемсплан“ и полицейския участък, тя потърси „Сардар“ в интернет. Това беше стара персийска дума за принцове и аристократи, или изобщо предводители на някаква група или племе. Думата се използваше в Близкия изток и Централна и Югоизточна Азия. Срещаха се още изписванията Сирдар, С ардаар и Сердар. Принц, помисли си Соня Мудиг. Принц в просешки дрехи. Това би било впечатляващо. Но животът никога не беше като в приказките.

Мина време, докато потеглят, и то не само защото от Лисбет Саландер нямаше и следа. Иван Галинов, старият агент на ГРУ, имаше друга работа, а Камила на всяка цена искаше той да е с тях. Галинов беше на шейсет и три, образован и с богат опит в разузнаването и инфилтрацията.

Беше полиглот. Говореше свободно единайсет езика, можеше да променя диалекта и изказа си и да се представя за великобританец, французин или германец, а освен това безспорно беше красив, въпреки птицеподобните си черти. Беше висок и строен, със сива коса и бели бакенбарди, винаги учтив и галантен. Въпреки това плашеше хората, а за живота му се разправяха истории, които се бяха превърнали в част от образа му, почти като продължение на тялото.

Една от тях беше за окото, което бе изгубил в Чеченската война. Беше го заменил с емайлирано, най-доброто на пазара. Според историята, вдъхновена от стара шега за един началник на отдел „ Депозити“ в банка, никой не можел да различи кое от очите му е истинското и кое изкуственото, докато един от подчинените му не достигнал до прозрението, че „онова око, в което има малко човечност, е емайленото“.

Друга история разказваше за крематориума на минус втори етаж в щаба на ГРУ в Ходинка. Галинов завел там свой колега, който продавал поверителни материали на британците, и го кремирал жив. Твърдеше се, че докато подлагал враговете си на мъчения, движенията му ставали по-бавни и той спирал да мига. Повечето разкази вероятно бяха измислици, митологизирани преувеличения, и макар че самата Камила също се възползваше от силата на легендите, за да постига целите си, не те бяха причината да го потърси.

Галинов беше близък с баща ѝ и също като нея го обичаше и му се възхищаваше. И също като нея се чувстваше предаден. Горчивият им опит ги беше сплотил. В Галинов тя откриваше разбиране и бащинска загриженост, а не суровост, и винаги можеше да различи истинското му око. Галинов я беше научил да се изправя и да продължава напред. Н еотдавна, когато разбра какъв удар е било за него, когато Залаченко отишъл в Швеция, тя го попита:

– Как го преживя?

– По същия начин като теб, Кира.

– А аз как го направих?

– Като заприлича на него.

Нямаше да забрави тези думи. Те едновременно я изплашиха и ѝ дадоха сила. Често, когато миналото я преследваше, искаше Галинов да е до нея. В негово присъствие можеше да си позволи да бъде малка. Той беше единственият, който я бе виждал да плаче в днешно време.

Сега, в частния ѝ джет на път към летище „Арланда“ в Стокхолм, тя му се усмихна и каза: