Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Харесваше Йостерсунд и Оре и карането на ски и обичаше Йоханес. Никак не я учуди, че компанията му се разрастваше и привличаше хора, нито че той забогатя и стана министър. Йоханес беше феномен. Сякаш постоянно беше в движение, но въпреки това успяваше да планира пътя си. Понякога Ребека му се ядосваше, може би точно поради това. Той не се спираше. Смяташе, че всеки проблем може да се реши, като човек запретне ръкави и положи повече усилия, и често пришпорваше момчетата твърде много. „Можете и по-добре“, повтаряше им непрестанно.

Макар че винаги я поощряваше, рядко намираше време да изслуша тревогите ѝ. Обикновено просто я целуваше и казваше „ще се справиш, Бека, ще се справиш“. Нагърбваше се с все повече работа, особено откакто стана министър, разбира се, и често будуваше до малките часове и въпреки това на следващия ден скачаше рано на крака, пробягваше петте си километра и правеше упражненията си със собствено тегло, или Navy Seals , както ги наричаше. Поддържаше свръхчовешко темпо, но Ребека мислеше, че така му харесва и изглежда, дори не се интересуваше, че общественото мнение се беше променило и колкото го уважаваха преди, толкова го мразеха сега.

Тя го преживяваше доста по-тежко. Компулсивно търсеше името му в гугъл сутрин и вечер и се зачиташе в най-ужасните теми и обвинения, а понякога, в най-мрачните мигове, си мислеше, че всичко е по нейна вина, заради еврейските ѝ корени. Дори Йоханес, който изглеждаше като чист ариец, беше жертва на антисемитски кампании, но въпреки това се отърсваше от всичко и запазваше оптимизъм:

– Това ни прави по-силни, Бека. Скоро всичко ще се обърне.

Но накрая, изглежда, лъжите бяха започнали да му се отразяват. Не че и за секунда се бе оплакал, но обичайният му ентусиазъм като че беше на автопилот, а в петък си взе една седмица отпуск, без да даде никакви обяснения, което вероятно беше предизвикало най-различни тревоги в щаба му. Ето защо сега се намираха на С андьон, в голямата къща до морето. Момчетата бяха при баба си, но бодигардовете бяха тук.

Вечните бодигардове, с които все тя разговаряше. Йоханес се беше скрил в кабинета си на горния етаж. Вчера го чу да крещи по телефона, а тази сутрин дори не беше тренирал – закуси мълчаливо, след което отново изчезна нагоре по стълбите.

Нещо определено не беше наред, усещаше го. Навън духаше вятър. Ребека стоеше в кухнята и приготвяше салата от цвекло с фета и кедрови ядки. С коро щеше да стане време за обяд, но тя нямаше желание да се качи само за да му го каже.

Въпреки това отиде до кабинета му и влезе направо, макар да знаеше, че трябва да почука. Йоханес прибра нервно няколко листа и ако не беше реагирал така, тя изобщо нямаше да им обърне внимание, но вместо това се загледа и успя да види, че това е медицински картон от психиатрията, което ѝ се стори странно. Но може би просто правеха проверка на някой служител, така че тя опита да се усмихне, както обикновено.

– Какво има? – попита той.

– Обядът е готов.

– Не съм гладен.

Та ти винаги си гладен , искаше ѝ се да извика.

– Какво е станало? – пробва Ребека.

– Нищо.

– Стига, виждам, че има нещо.

Гневът напираше отвътре.

– Казах ти, нищо не е станало.

– Да не си болен? – попита тя.

– Какво искаш да кажеш?

– Виждам, че четеш медицински картони, нормално е да се чудя – изръмжа тя.

Това беше грешка, веднага го разбра. Йоханес я погледна с изтормозен поглед, който я изплаши до смърт. Тя смотолеви едно „извинявай“ и излезе. Краката едва я държаха.

Какво е станало? – мислеше си Ребека.

Доскоро бяхме толкова щастливи.

Лисбет знаеше, че Камила се намира в апартамент на „Страндвеген“ в Стокхолм. Знаеше също, че хакерът ѝ Юрий Богданов и старият гангстер и агент на ГРУ Иван Галинов са с нея. Разбираше, че трябва да действа, но не беше сигурна какво точно трябва да предприеме и макар да беше решила повече да не се занимава с това, продължи да проучва шерпа на Микаел. Може би това беше вид бягство, не знаеше. С помощта на програмата АйДжиВи набеляза шейсет и седем маркера в отличаващия се ДНК сегмент, прегледа ги един по един и накрая откри хаплогрупа, която се предаваше по бащина линия.

Казваше се DM174 и също беше изключително необичайна, което можеше да бъде както добре, така и зле, според зависи. Въведе групата в търсачката на „Уай-фул“ – московската компания за секвениране на ДНК, за която ѝ каза Паулина – и зачака. Търсенето отнемаше време и тя изнегодува на глас: