Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Продължи да рови и отново прочете съобщението на Лисбет и приложените документи за предполагаемия роднина, Робърт Карсън от Колорадо. Робърт Карсън му се стори – макар че беше повлиян от проучването – подобен на Форшел, весел и енергичен, и без да му мисли много, позвъни на номера, който Лисбет беше оставила.

– Боб – отговори мъжки глас.

Микаел се представи и изведнъж се зачуди как да обясни защо се обажда. Реши да започне с комплимент.

– Видях в интернет, че имаш суперген.

Робърт Карсън се засмя.

– Впечатляващо, а?

– Много. Надявам се, че не те безпокоя.

– Ни най-малко, чета една скучна дисертация. П редпочитам да говорим за ДНК-то ми. За научно списание ли работиш?

– Не точно. Разследвам един смъртен случай.

– Олеле!

Той, изглежда, се притесни.

– Става дума за бездомен човек, между петдесет и четири и петдесет и шест годишен, с ампутирани пръсти на ръцете и краката. Преди известно време бил открит мъртъв до едно дърво в Стокхолм. Има същия вариант на гена EPAS1 като теб. Вероятно е да сте трети или четвърти братовчеди.

– Съжалявам да го чуя. Как се казва?

– Там е работата. Не знаем. Установихме единствено, че ти е роднина.

– Как мога да помогна?

– Честно казано, не знам. Но колегата ми смята, че мъжът може да е бил умел носач и да е получил нараняванията по време на тежка експедиция. В рода ти дали има шерпи, които отговарят на това описание?

– Божичко, много са, предполагам, ако броим цялата семейна линия. Падаме си по екстремното, може да се каже.

– Значи не можеш да ме насочиш?

– Ако помисля малко, сигурно ще ми хрумне нещо. С ъставил съм цяло родословно дърво, в което съм записал и биографични данни. Не разполагаш ли с някаква друга информация?

Микаел за замисли и каза:

– Ако обещаеш да бъдеш дискретен, мога да ти пратя доклада от аутопсията и ДНК анализа.

– Обещавам.

– Добре, след малко ще ги имаш. Много ще съм ти благодарен, ако намериш време да ги прегледаш колкото се може по-бързо.

Робърт Карсън помълча известно време.

– Знаеш ли – каза накрая, – за мен ще е чест. Радвам се, че имам роднина в Швеция, макар и да е тъжно, че животът му е бил тежък.

– Така изглежда, за жалост. Една приятелка се е натъкнала на него, докато е бил жив.

– И какво казва?

– Бил много тревожен и говорил несвързано за Йоханес Форшел, сегашния ни министър на отбраната, който е покорил Еверест през май две хиляди и осма.

– Май две хиляди и осма?

– Да.

– Нали тогава почина Клара Енгелман?

– Точно така.

– Интересно.

– В какъв смисъл?

– Наистина имам роднина, който е участвал в тази експедиция. Почти легендарна личност всъщност. Но той е умрял преди три-четири години.

– Значи няма как да се е появил в Стокхолм.

– Да.

– Мога да ти пратя списък с останалите шерпи, за които знам, че са участвали, това може да ти даде някаква насока.

– Би било полезно.

– Не че наистина вярвам, че Еверест има нещо общо – каза Микаел по-скоро на себе си, отколкото на Робърт Карсън. – Едва ли има връзка между онзи мъж и министъра на отбраната.

– Значи просто търсиш непредубедено?

– Предполагам. Беше вълнуващо да прочета историята ти.

– Благодаря – каза Робърт Карсън. – Ще се чуем.

Микаел затвори и потъна в мисли. После написа съобщение на Лисбет, за да ѝ благодари и да ѝ разкаже за Форшел и Еверест, Матс Сабин и всичко останало. Най-добре беше да знае целия контекст.

Лисбет видя писмото в десет вечерта, но не го прочете. Имаше си други грижи. Освен това се намираше насред караница.

– Не можеш ли да спреш да зяпаш проклетия компютър? – изръмжа Паулина.

Лисбет спря да зяпа проклетия си компютър и погледна към Паулина, която стоеше току до бюрото. Дългата ѝ къдрава коса беше пусната, а изразителните ѝ очи бяха пълни със сълзи и гняв.

– Томас ще ме убие.

– Нали каза, че можеш да отидеш при родителите си в Мюнхен.

– Той ще отиде там и ще ги изиграе. Те го обичат. Или поне си мислят, че го обичат.

Лисбет кимна и опита да мисли трезво. Дали все пак да не изчака? Не, бързо отхвърли този вариант. Не можеше да отстъпи и определено не можеше да вземе Паулина в Стокхолм. Трябваше веднага да отиде там – сама. Не можеше да продължава да седи пасивно, заровена в миналото. Трябваше да действа, да наблюдава преследването отблизо. Иначе щяха да пострадат невинни хора, особено сега, когато Галинов беше с Камила.

– Да говоря ли с тях? – попита Лисбет.

– С родителите ми?