Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Той я погледна с такова отчаяние, че тя подскочи. Отговорът му не я успокои:

– Аз те обичам.

Прозвуча като сбогуване. Ребека го целуна, но той се отдръпна и я попита къде са бодигардовете. Тя не отговори веднага. Имаха две веранди и охранителите седяха на западната, която гледаше към морето. Както обикновено, трябваше да се преоблекат и да тръгнат с него, ако Йоханес смяташе да излезе да тича. И както обикновено, щеше да им е трудно да поддържат неговото темпо. Понякога тичаше напред-назад, за да им позволи да си отдъхнат.

– На западната – каза тя, а той се поколеба.

Като че ли искаше да ѝ каже нещо. Гърдите му се издуха. Раменете му бяха неестествено напрегнати, а по врата му имаше червени петна, каквито Ребека не бе виждала преди.

– Какво има? – попита тя.

– Опитах да ти напиша писмо. Но не се получи.

– Защо, в името на Бога, ще ми пишеш писмо? Ето ме тук.

– Но аз...

– Но ти?

Имаше чувството, че ще се разпадне, и реши да не се отказва, преди той да ѝ разкаже точно какво се случва, затова го хвана за ръцете и го погледна в очите. Тогава се случи най-лошото, което можеше да си представи.

Йоханес се отскубна, каза „извинявай“ и побягна, не към охранителите, а към източната веранда, която гледаше към гората. За нула време се скри от погледа ѝ, а Ребека нададе вик на отчаяние. Не беше на себе си и щом бодигардовете се втурнаха вътре, тя започна да повтаря:

– Той избяга от мен, избяга от мен.

26 АВГУСТ

Йоханес Форшел тичаше толкова бързо, че слепоочията му пулсираха. В мислите му отекваше целият му живот, но нищо от него – дори най-щастливите мигове – не носеше и лъч светлина. Опита да мисли за Бека и децата, но единственото, което видя, бяха срамът и разочарованието в очите им. Някъде отдалеч, сякаш от друг свят, долетя чуруликане, което му се стори непонятно. Как можеше някой да пее и да има желание за живот?

Целият му свят беше черен и безнадежден. Въпреки това не знаеше какво иска. Ако се намираше в града, може би щеше да се хвърли под някой камион или мотриса на метрото. Тук имаше само вода и макар че тя го привличаше, Йоханес беше твърде умел плувец и притежаваше непотушима воля за живот, която въпреки отчаянието си не можеше да изключи.

Затова просто продължи да тича, не както обикновено, а сякаш искаше да избяга от самия живот. Защо стана така? Не можеше да го проумее. В ярваше, че може да се справи с всичко. Вярваше, че е силен като мечка. Но направи грешка и се забърка в нещо, с което не можеше да живее. Вярно, в началото искаше да отвърне на удара и да се бори. Но го бяха притиснали и го знаеха, и ето го сега. П тиците по околните дървета се разлетяха, а далеч напред се мярна подплашен елен. Нима, Нима. Точно той, от всички хора. Нямаше логика.

Бе обичал Нима. Е, обич не беше правилната дума, разбира се, но все пак... между тях имаше връзка, негласно споразумение. Нима пръв разбра, че нощем Йоханес се промъква в палатката на Ребека в базовия лагер, което го разтревожи. Сексът по свещените склонове на Еверест разстройваше неговата планинска богиня.

– Makes mountain very angry [27] Много, много ядосва планина (англ.). – Б. пр. – повтаряше Нима и накрая Йоханес не издържа и се пошегува с него.

Всички го предупреждаваха, че с този човек шега не бива , но Нима го прие добре и се засмя. Вероятно помогна и това, че Ребека и Йоханес бяха необвързани.

По-зле беше с Виктор и Клара, които си имаха брачни партньори. В същност с тях беше по-зле във всяко възможно отношение. Йоханес си спомни Луна, смелата, прекрасна Луна, която някои сутрини идваше с пресен хляб, козе сирене и масло от як. Вероятно всичко започна с решението да им помогне. Даде им пари, сякаш изплащаше дълг, който още не знаеше, че има.

Да става каквото ще. Йоханес продължи да тича. Въпреки всичко се беше отправил към морето и щом стигна брега, свали обувките, чорапите и блузата си, нагази във водата и заплува, както допреди това бе тичал, бясно и диво, като на финал на сто метра. Много скоро забеляза, че по вълните има зайчета. Навътре водата беше по-студена, отколкото очакваше, а имаше и течение. Но вместо да забави темпото, той започна да гребе още по-здраво.

Искаше да плува и да забрави.

Бодигардовете повикаха подкрепление, а Ребека, която не можеше да си намери място, накрая се качи в кабинета на Йоханес. Може би се надяваше на нещо, което да ѝ помогне да разбере какво се е случило, но не откри никакви следи, с изключение на няколко листа, изгорени в печката. Накрая удари клавиатурата с ръка, при което нещо до нея избръмча. В първия миг реши, че тя го е предизвикала, но се оказа телефонът на Йоханес.