Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Какво можеш да ми кажеш за него?

– За дилъра?

– Да.

– Нищо, беше слаб и тъмнокос, и висок. Носеше черно яке, дънки и шапка. Но не видях лицето му.

– Той самият изглеждаше ли като зависим?

– Не мисля. Походката му не беше такава.

– Какво имаш предвид?

– Вървеше бързо и леко.

– Все едно е в добра форма?

– Може би.

Бублански помълча, наблюдавайки Йервинен. И маше чувството, че въпреки бездънния си упадък, той все пак се мъчи да поддържа вид. В него все още имаше боен дух.

– Видя ли накъде тръгна?

– Продължи към „Сентрален“. Мислех си дали да не тръгна след него, но нямаше начин да го настигна.

– Значи може би не е излязъл да продава алкохол? Може просто да е искал да даде бутилката на Нима Рита.

– Искаш да кажеш...?

– Нищо не искам да кажа. Но Нима Рита е умрял от натравяне, а като се има предвид начинът му на живот, не е изключено да е приел отровата чрез бутилка алкохол, така че и сам разбираш защо този мъж ме интересува.

Хейки Йервинен обърна още една чаша и каза:

– Тогава може би трябва да кажа още нещо.

– Какво?

– Той каза, че вече са се опитвали да го отровят.

– Как точно?

– Ами... не ми стана много ясно. Крещеше и се хвалеше с фантастичните си постижения и с всички изискани хора, които познавал. Аз обаче останах с впечатлението, че е избягал от лудницата и не си е пил хапчетата. Каза: „They tried to poison me. But I ran. I climbed down a mountain to the lake“. [30] Опитаха се да ме отровят. Но избягах. Слязох от планината и стигнах до езерото. (Англ.) – Б. пр. Нещо такова. Струва ми се, имаше предвид, че е избягал от лекарите.

– От планина до езеро?

– Май така беше.

– Имаш ли някаква представа дали болницата е бил в Швеция, или по-скоро в чужбина? – попита Бублански.

– В Швеция, мисля. Посочи назад, сякаш се намираше тук някъде. Но от друга страна, и през останалото време размахваше ръце във всички посоки, все едно небето и боговете, с които се бил борил, бяха зад ъгъла.

– Разбирам – каза Бублански, нетърпелив да се махне от апартамента възможно най-бързо.

Лисбет седеше в хотелската стая, загледана в монитора. В идя, че мъжете от „Свавелшьо“, сред които беше и президентът Марко С андстрьом, излязоха от апартамента на улица „Страндвеген“. Зачуди се какво можеше да направи по въпроса, но не измисли нищо.

Затвори лаптопа и забеляза, че Микаел се е облякъл, седнал е на леглото и се е зачел в телефона си. Може би трябваше да го остави на мира. Н ямаше сили за повече въпроси относно миналото си, а още по-малко за теориите му, че дълбоко в себе си всъщност била мил човек, или каквото там се бе опитал да намекне Микаел.

– Какво правиш? – каза Лисбет.

– А?

– С какво се занимаваш?

– С историята за шерпа – отговори той.

– Стигна ли донякъде?

– Проучвам Стан Енгелман.

– Приятен човек, нали?

– Наистина. Точно твой тип.

– Остава ни и онзи Матс С абин – каза тя.

– Да, той също.

– Какво мислиш за него?

– Все още не съм стигнал дотам.

– Мисля, че можеш да го забравиш.

Микаел вдигна поглед заинтригуван.

– Защо смяташ така?

– Предполагам, че това е едно от онези случайни неща, за които човек се вълнува, защото уж имат някаква връзка с останалото. Но не мисля, че е така.

– Защо не?

Тя се изправи, отиде до прозореца и погледна към Лунтмакаргатан през пролука в щорите. Замисли се за Камила и „Свавелшьо“ и ѝ хрумна нещо. Може би въпреки всичко трябваше да ги притисне.

– Защо не? – повтори той.

– Намери го доста бързо, не беше ли така? Още преди да си сигурен какво точно е казал Нима Рита.

– Вярно е.

– По-скоро трябва да се върнеш назад в историята, до колониалните времена.

– Как така?

– Не е ли целият Еверест едно голямо колониално пътешествие? Бели катерачи и хора с друг цвят на кожата, които носят багажа им.

– Може би.

– Според мен трябва да помислиш върху това и върху начина, по който се е изразил Нима Рита.

– Не можеш ли поне веднъж да се изразиш ясно?

Микаел седеше на леглото и чакаше отговора ѝ, но забеляза как Лисбет отново потъна в себе си, също както сутринта във фотьойла. Е, можеше да провери и сам. Реши, че е време да потегля, най-добре беше да се разбърза и да се види с Лисбет по-късно. Прибра лаптопа си в чантата, изправи се и тръгна към Лисбет, за да я прегърне и да я помоли да бъде внимателна. Тя обаче не реагира дори след като той се приближи.

– Earth to Lisbeth – каза той и се почувства глупаво.

Едва сега погледът ѝ се проясни и тя погледна чантата му, която, изглежда, я наведе на някаква мисъл.