Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Значи нямаш представа коя е била тази жена – каза криминален инспектор Улрике Йенсен по телефона, а интонацията ѝ подсказваше, че изобщо не вярва на Паулина.

И имаше всички основания за това, разбира се. Паулина веднага разбра коя е била жената с ютията. Освен това осъзна мрачната логика на постъпката и се изплаши, че по някакъв начин може да е дала одобрението си. Докато пътуваше към Мюнхен, безброй пъти си бе повтаряла „не мога отново да се видя с него, не мога, предпочитам да умра“.

– Не – каза тя. – Не ми звучи познато.

– Томас каза, че си срещнала друга жена и си се влюбила – продължи Улрике Йенсен.

– Написах го само за да го ядосам.

– И все пак изглежда, че извършителката има емоционална връзка с теб. Такова е било посланието. Мъжът ти е трябвало да се закълне, че няма да те тормози повече.

– Това е странно.

– Наистина ли е толкова странно? ъседите разказаха, че преди да изчезнеш, си била с превързана ръка. Казала си, че си се изгорила с ютията

– Така е.

– Но не всички са ти повярвали, Паулина. Чули са викове от апартамента ви. Викове и разправии.

Тя се поколеба, преди да отговори.

– Така ли?

– Затова си мисля, че може би в действителност Томас те е изгорил.

– Може би.

– Значи разбираш защо подозираме, че става дума за отмъщение – от страна на твой близък човек.

– Не знам нищо.

– Не знаеш.

Продължиха така, напред-назад, докато накрая Улрике Йенсен изведнъж смени тона и каза:

– Между другото...

– Да?

– Мисля, че няма защо да се притесняваш от него.

– Какво имаш предвид?

– Съпругът ти, изглежда, се страхува от тази жена и според мен ще стои настрана.

Паулина отново се поколеба, после каза:

– Това ли беше всичко?

– Засега да.

– Тогава искам да благодаря.

– На кого?

– Не знам – каза тя и затвори.

Стори ѝ се, че финалната реплика прозвуча добре като за пред полицията, все едно се надяваше, че Томас скоро ще се оправи. Но и това не беше особено вярно.

Седеше на леглото и още опитваше да смели информацията, когато телефонът отново звънна. Беше адвокат по разводите на име С тефани Ердман. Паулина беше чела за нея във вестниците. Ердман искаше да я представлява, а заплащането вече било уредено.

Засече Соня Мудиг в коридора на полицейското управление и тя поклати глава. Това означаваше, че Нима Рита не присъства и в регистъра на ландстинга, предположи Бублански. Но поне бяха получили разрешение за търсене, а това си беше малка победа само по себе си, предвид всички пречки. Разговорите с военните разузнавателни служби за момента протичаха еднопосочно, което все повече го дразнеше. Бублански погледна Соня и каза замислено:

– Може би имаме заподозрян.

– Така ли?

– Но не разполагаме с име, а описанието е доста общо.

– И наричаш това заподозрян?

– Добре де, но поне е следа.

Той ѝ разказа за мъжа, когото Хейки Йервинен беше видял от Нора Банториет по някое време между един и два в нощта срещу събота, петнайсети август, и който може би беше дал бутилка контрабанден алкохол на Нима Рита.

Соня си водеше записки, докато вървяха към кабинета му, където се настаниха един срещу друг и се умълчаха. Бублански се въртеше нервно. Имаше още нещо, което го глождеше подсъзнателно.

– Значи няма данни да е имал вземане-даване с шведското здравеопазване? – попита той.

– Засега не – отговори Соня Мудиг. – Но не съм се отказала. Възможно е да е бил вписан под друго име, нали? Очакваме съдебно разрешение, за да можем да проведем по-обстойно търсене въз основа на телесните му характеристики.

– Знаем ли колко време се е подвизавал в града?

– Хората нямат особено надеждна представа за времето, но по всичко личи, че не е прекарал в квартала повече от две седмици.

– Но може да е дошъл от друг квартал или друг град.

– Не ми се вярва, интуицията ми е такава.

Бублански се облегна в стола си, погледна през прозореца към Бергсгатан и изведнъж разбра какво се бе въртяло в главата му.

– „Сьодра Флюгелн“ – каза той.

– А?

– Затворената психиатрична клиника „Сьодра Флюгелн“. Смятам, че може да е лежал там.

– Защо мислиш така?

– Защото се връзва.

– Как така?

– Това е тъкмо такова място, където да пратиш човек, когото искаш да скриеш. „Сьодра Флюгелн“ не се отчитат пред ландстинга. Това е частна фондация и още от едно време знам, че военните си сътрудничат с клиниката. Спомняш ли си Андершон, побъркания войник на ООН от Конго, който се нахвърляше на минувачите? Той лежа в „Сьодра Флюгелн“.