Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Имаш ли нещо за писане? – каза той.

– Да. Да, имам.

Тя се разтърси в чантата си, извади химикалка и малко жълто кубче с листчета и му ги подаде.

Йоханес написа:

Трябва да се махнем оттук.

Ребека Форшел прочете бележката и погледна изплашено към пазачите отвън. Те обаче гледаха отегчено в смартфоните си и тя написа с разкривени, нервни букви:

Сега?

Йоханес отговори:

Сега. Откачи ме от апарата и остави тук чантата и телефона си. Ще се престорим, че отиваме до павилиона.

Да се престорим?

Ще избягаме.

Ти луд ли си?

Искам да ти разкажа, но тук не може.

Какво да ми разкажеш?

Всичко.

Пишеха бързо, с една и съща химикалка, която си подаваха. Но Йоханес се поколеба и я погледна също толкова тъжно и изгубено, колкото и преди. Сега обаче в очите му имаше и частица от това, което така ѝ бе липсвало, неговия боен дух. И този път тя не изпита единствено страх.

Не възнамеряваше да бяга с него и изобщо да напуска болницата, пълна с охранители, военни и параноя. Но би било прекрасно, ако той наистина искаше да говори, а и може би малко движение щеше да му се отрази добре. Пулсът му беше повишен, но равномерен, а Йоханес беше силен. Сигурно можеха да намерят някое кътче, където нямаше да ги чуват.

Знаеше обаче, че не е добра идея да пренебрегне лекарите и да откачи банката и апарата, затова взе ново листче и написа:

Ще се обадя да обясня.

Позвъни на персонала, а междувременно той отговори:

После ще отидем на едно място, където никой не може да ни открие.

Стига, помисли си тя. С тига.

От какво искаш да избягаш?

От Муст.

Тя написа:

Сванте ли?

Той кимна, или поне така ѝ се стори. Знаех си , извика тя наум. Когато отново хвана химикалката, ръката ѝ трепереше. Гърдите ѝ пулсираха, а устата ѝ беше пресъхнала.

Направил ли е нещо?

Той не отговори, нито кимна. Просто се загледа през прозореца към магистралата и Ребека прие това за потвърждение. Написа:

Трябва да го докладваш.

Йоханес я погледна така, сякаш искаше да ѝ каже, че не е толкова просто.

Или да се обърнеш към медиите. Микаел Блумквист звъня преди малко. Той е на твоя страна.

– На моя страна – измърмори той и направи гримаса.

Грабна химикалката и надраска няколко нечетливи изречение. Ребека се вторачи в думите.

Не разчитам, написа тя, макар че в действителност може би знаеше какво пише.

Йоханес поясни:

Не знам дали е добре човек да е на моя страна.

В нея се обади някакъв нов инстинкт за самосъхранение. С тези думи Йоханес като че се отдалечаваше от нея. Или дори сякаш вече не бяха „ние“, в съюз, ами съпруг и съпруга, които не непременно си принадлежаха. Зачуди се дали по-скоро не трябва тя да избяга от него.

Погледна пазачите отвън и опита да състави план. Откъм коридора обаче се чуха стъпки и лекарят, онзи с рижата брада, влезе и попита какво има. Не ѝ хрумна нищо друго, затова каза, че Йоханес се чувства по-добре и има достатъчно сили за разходка.

– Ще слезем долу до павилиона за вестник и книга – обясни тя с глас, който не звучеше като нейния, но въпреки това притежаваше изненадващ авторитет.

Беше седем и половина вечерта и Ян Бублански трябваше отдавна да се е прибрал. В место това още седеше в кабинета си в полицейското управление и се взираше в младо лице, което излъчваше някакъв гневен идеализъм, който вероятно би подразнил този и онзи. На Бублански обаче такова отношение всъщност му допадаше и може би на тази възраст и той беше същият – имаше чувството, че по-старото поколение не възприемаше живота със заслужената сериозност. Ето защо ѝ се усмихна.

Получи скована усмивка в отговор и предположи, че хуморът не беше най-силното ѝ качество, но че патосът ѝ все пак би бил полезен на света. Ж ената беше на двайсет и пет, казваше се Елсе Сандберг и беше общопрактикуващ лекар в болница „Санкт Йоран“. И маше прическа тип паж и кръгли очила.

– Благодаря, че отдели време – каза той.

– Няма защо – отговори тя.

Соня Мудиг откри жената, след като се появи информация, че шерпът е залепил афиш на автобусната спирка до метростанция „Сьодра“. Тогава Соня прати няколко колеги да разпитат на практика всички хора, които редовно чакаха на спирката.

– Разбрах, че нямаш особено ясен спомен, но всичко, което можеш да ни кажеш, ще ни бъде от полза – каза Бублански.