Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Откъде другаде е изтекла информация?

– С игурно можеш да се досетиш – каза Ковалски. – А на въпроса как Нима Рита е могъл да се разприказва – не забравяй, че е бил разтревожен и ядосан, също като много други шерпи онази година.

– За религиозните му вярвания ли говориш? – попита тя.

– За тях и за съпругата му Луна. Клара се е отнесла с нея доста зле, нали? Така че Нима е имал и личен мотив да не бъде чак толкова предан към нея.

– Несправедлив си към него, Янек – намеси се Йоханес. – Нима не искаше да навреди на никого. И той като Виктор се разкъсваше поради лоялността си. Хората му казваха: направи това, направи онова. Носеше всичко на раменете си, получаваше заповеди и контразаповеди, и накрая това го пречупи. Наложи му се да тегли твърде голям товар и въпреки това именно той изпитваше угризения на съвестта, а не другите.

– Извинявай, Йоханес, аз присъствах само косвено, така да се каже.

Може би е по-добре ти да продължиш – каза Янек.

– Не знам – отвърна Йоханес кисело.

– Обеща да ми разкажеш – каза Ребека.

– Така е. Но се ядосвам, когато се приписва вина на Нима. Той страда повече от достатъчно.

– Виждаш, Ребека. Йоханес е добър човек, не си мисли нищо друго. Винаги защитава слабите – каза Ковалски.

– Значи отношенията ти с Нима са били толкова добри, колкото изглеждаха? – попита тя и чу тревогата в собствения си глас.

– Бяха добри, да – каза той. – Може би твърде добри, като се тегли чертата.

– Какво значи това?

– Ще ти разкажа – каза Йоханес и замълча.

– Ами давай.

– Ще го направя – продължи той. – Ти вече знаеш повечето. Но може би първо трябва да кажа, че когато тръгнахме към върха, вече не се разбирах толкова добре с Виктор , и съм почти сигурен, че това беше заради Стан Енгелман. Мисля, че Виктор се страхуваше да не би разговорите ни да стигнат до ГРУ и Звезда Братва. В такъв случай дните му определено щяха да бъдат преброени, затова гледах да стоя настрана. Нямах никакво намерение да будя тревога. Искахме да предложим на Виктор безопасно убежище, нищо друго. Както знаеш, Бека, напуснахме лагера малко след полунощ на тринайсети май. Условията изглеждаха перфектни.

– Но темпото се забави.

– Да, Клара имаше проблеми, Мадс Ларсен също, а може би и Виктор не беше във форма. Но тогава не се замислих за това. Забелязах само, че Сванте беше раздразнен. Искаше двамата да тръгнем сами към върха. Каза, че иначе сме щели да изпуснем шанса си, и накрая Виктор ни разреши да го направим. Може би се радваше, че ще се отърве от мен. И потеглихме.

– Знам – каза тя нетърпеливо.

– Да, извинявай, ще карам направо. Отдалечихме се и не знаехме нищо за катастрофата, сполетяла експедицията. П росто се катерехме и стигнахме до върха относително бързо. Но на слизане от С тъпалото на Хилари изпитахме затруднения. Тогава небето още беше ясно и не духаше твърде силно, а и разполагахме с предостатъчно кислород и течности. Но времето минаваше и...

– И сте чули някакъв трясък, гръм.

– Чухме гръмотевица, въпреки безоблачното небе. Бурята дойде от северната страна. Само за минути видимостта стана нулева. Виелицата ни брулеше, а температурата падна драстично. Беше непоносимо студено и едва кретахме. На моменти не можехме да видим собствените си крака. Няколко пъти паднах на колене, а Сванте ми помагаше да се изправя. Но се движехме все по-бавно, а часовете летяха. Стана късен следобед, после вечер. Изплашихме се, че ще настане мрак. Спомням си, че отново паднах и този път наистина вярвах, че е дошъл краят. Но тогава видях...

– Какво си видял?

– Размазаните очертания на нещо синьо и червено малко по-напред. О тправих молитва това да са палатките в лагер 4, или поне други катерачи, които биха могли да ни помогнат. Това ми вдъхна надежда, изправих се на крака и тогава разбрах, че не съм видял нищо хубаво, напротив. Това бяха две тела, плътно едно до друго в снега, едното по-дребно от другото.

– Не си ми разказвал това.

– Не, Бека, не съм. И тук започва целият ад.

– Говори тогава!

– Опитвам, но още ми е трудно да го опиша. Бях толкова изтощен. Не издържах повече. Исках просто да легна и да умра. Ето защо имах чувството, че като гледам телата, се взирам в собствената си съдба. С обственият ми ужас беше по-осезаем от ужаса пред мен. Не се замислих, че познавам тези хора, това бяха просто двама от стотиците мъртви по склоновете на планината. С валих си кислородната маска и казах, че трябва да слезем, да се махнем оттук, и продължих напред, или поне направих една крачка. Но после ме обзе странно усещане.