Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Ето защо движението на сестра ѝ не означаваше непременно, че е направила пробив. Спокойно можеше и да се окаже капан. Опит да я подмамят. Трябваше да е готова за всичко, но... Загледа се в картата. Колата, в която беше сестра ѝ, се движеше по същия път като линейката снощи, на север по Е4, което изглеждаше обещаващо. Лисбет си събра багажа, слезе до рецепцията, за да освободи стаята, и се качи на кавазакито си.

Катрин се загърна с халат и отиде да отвори. Отвън стоеше униформен полицай, младо момче с присвити очи и руса коса, сресана настрани.

– Добро утро – смотолеви тя нервно.

– Търсим хора в хотела, които са виждали или общували с журналиста Микаел Блумквист – каза полицаят.

Веднага ѝ се стори подозрителен, може би направо враждебен. Имаше самодоволно изражение и беше изпънал гръб, сякаш за да покаже колко е висок и силен.

– Какво се е случило? – попита тя, като никак не ѝ бе трудно да долови страха в гласа си.

Полицаят пристъпи напред и я огледа от глава до пети с поглед, който ѝ беше твърде добре познат. Беше го виждала многократно – поглед, който искаше едновременно да я съблече и да я нарани.

– Как се казваш?

Това беше част от провокацията. Личеше си, че мъжът много добре знае коя е.

– Катрин Линдос – каза тя.

Той го записа в бележника си.

– Срещнала си се с него, нали?

– Да – отговори Катрин.

– Заедно ли прекарахте нощта?

Това какво общо има, искаше ѝ се да изкрещи. Но я беше страх и отговори „да“ и на този въпрос. Отстъпи назад и обясни, че когато се събудила сутринта, Микаел бил изчезнал.

– Под фалшиво име ли се регистрирахте?

Катрин опита да диша спокойно и се зачуди дали изобщо беше възможно да проведе диалог с полицая, особено сега, след като той самоволно влезе в стаята.

– А ти имаш ли име? – попита тя.

– А?

– Не помня да си се представил.

– Казвам се Карл Вернершон от Нормалмската полицията.

– Чудесно, Карл – каза тя. – Можеш ли най-напред да ми обясниш какво се е случило?

– Тази нощ Микаел Блумквист е бил нападнат и отвлечен отвън пред хотела, така че гледаме много сериозно на случая.

Катрин се почувства, все едно стените се приближават към нея.

– Боже господи.

– От изключителна важност е да ни разкажеш откровено какво е станало преди това.

Тя седна на леглото.

– Пострадал ли е?

– Не знаем.

Катрин просто го гледаше и мълчеше.

– Не отговори на въпроса ми – каза той.

Сърцето ѝ биеше бясно, но тя опита да намери думи.

– Микаел имаше важна среща тази сутрин, но разбрах, че така и не се е появил.

– Каква среща?

Тя затвори очи. Защо беше такава идиотка? Беше се заклела да не казва нищо за интервюто. Но беше изплашена и объркана и мозъкът ѝ очевидно не функционираше.

– Не мога да кажа заради защитата на източниците – каза тя.

– Значи не желаеш да ни сътрудничиш?

Катрин едва дишаше. Загледа се през прозореца, сякаш търсеше път за бягство. Карл В ернершон обаче ѝ помогна, като се зазяпа в гърдите ѝ, което я вбеси.

– С радост ще сътруднича. Но за целта трябва да разговарям с човек, който разполага с елементарни познания относно защитата на тайната на източниците и поне се опитва да покаже уважение към близките, на които току-що е съобщил шокираща новина.

– За какво говориш?

– Свържи се с началниците си и изчезни оттук.

Карл Вернершон я погледна, все едно искаше да я арестува на място.

– Веднага – каза тя още по-ядосано.

Той взе, че наистина измърмори „окей“, но, естествено, намери за нужно да добави:

– Но ти ще стоиш тук.

Катрин не отговори, просто му отвори вратата, след което седна обратно на леглото и потъна в мислите си. Телефонът обаче извибрира в ръката ѝ и я върна към реалността. Беше извънредна новина от „Свенска Дагбладет“:

Известен журналист нападнат и отвлечен пред хотел „Людмар“,

- гласеше заглавието и тя се зачете. Новината беше отразена навсякъде, но никоя от статиите не съдържаше кой знае колко съществена информация, освен че е бил откаран с линейка, която никой не е повикал. Звучеше... непонятно. Как трябваше да постъпи, по дяволите? Искаше просто да изкрещи. След малко си припомни един момент от предната вечер. Беше чула шум от банята, който ѝ заприлича на неспокоен шепот. Може би дори беше измърморила в отговор: „Какво правиш?“.

Или беше сънувала, че го казва. Но това нямаше значение. Шепотът трябваше да е свързан с изчезването, нали? Пишеше, че са го отвлекли в два през нощта, пред хотела, така че – тя опита да мисли логично – Микаел явно се е развълнувал или притеснил от нещо и е хукнал навън, оставил я е сама, само за да бъде нападнат почти веднага. Дали всичко е било капан, опит да го подмамят навън? По дяволите, по дяволите. Какво се случваше?