Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Взе телефона си. Какво да напише този път? Навън отново се заоблачаваше. Духаше вятър и прозорците леко потрепваха. Микаел усещаше ударите на сърцето си. Заляха го спомени за зейналата пещ в Моронсала и той обмисли дали да не напише нещо едва ли не строго: че тя трябва да се свърже с него. И наче щеше да полудее.

Но вместо това съчини шеговито съобщение, сякаш се боеше да покаже колко много се притеснява:

Значи не беше достатъчно, че ми помогна с материала за Форшел, ами си се видяла принудена да ми поднесеш на тепсия и главата на Кузнецов.

Отново не получи отговор. Часовете си минаваха, свечери се, Катрин дойде, двамата се целунаха, разделиха си бутилка вино и за известно време Микаел забрави тревогите си. Говориха без прекъсване чак докато заспаха прегърнати към единайсет часа. Три часа по-късно той се събуди с усещане за надвиснала катастрофа и се пресегна към телефона си. Но Лисбет не беше написала и думичка. Микаел взе патериците си, добра се до кухнята и седя там чак до сутринта, мислейки си за нея.

Във въздуха витаеше усещане за буря. Криминален инспектор Артур Делов паркира на чакълената алея пред изгорялата къща в Городище, северозападно от Волгоград. Не беше ясно защо пожарът е предизвикал такъв смут.

Нямаше пострадали, а и къщата не беше кой знае какво. Целият квартал беше бедняшки и зле поддържан и дори не се знаеше кой е собственикът. Въпреки това отпред се бяха събрали важни клечки, хора от разузнаването, може би дори гангстери, както и няколко дечурлига, които вероятно трябваше да са на училище или у дома при майките си. Той разпъди хлапетата и огледа руините. От сградата бяха останали само коминът и стара желязна камина, всичко останало беше срутено и изгоряло. Жаравата вече беше изгаснала. Целият имот представляваше пуст, черен пейзаж, а по средата зееше дупка, като някакъв проход към подземния свят. О тстрани се издигаха няколко опърлени, призрачни дървета, чиито клони приличаха на овъглени пръсти.

Вятърът вдигаше пепел и сажди от земята и тровеше въздуха. Артур дишаше трудно и гърдите го стягаха, но той се окопити и се обърна към колегата си Ана Мазурова, която беше приклекнала сред отломките.

– За какво става дума? – попита той.

По косата на Ана имаше сажди и люспи.

– Смятаме, че е показен палеж – отговори тя.

– Защо?

– Къщата е купена преди седмица от адвокатска кантора в Стокхолм – каза тя. – С емейството, което е живяло тук, се е преместило в ново и по-хубаво жилище във В олгоград. Вчера вечерта, след като мебелите били изнесени, отвътре се чули експлозии. Къщата пламнала и изгоряла до основи.

– И защо това притеснява хората? – попита Артур.

– Александър Залаченко, създателят на синдиката Звезда Братва, е живял тук като дете. След смъртта на родителите му е бил пратен в детски дом в Свердловск в Урал. Въпросната сграда е била подпалена онзи ден и, изглежда, това тревожи редица големци, тъй като съвпада и с други беди, сполетели синдиката.

– Значи някой, изглежда, иска да изпепели злото до корен – каза той и се умисли.

Небето над тях се смрачаваше. Порив на вятъра поде пепел от руините и я разнесе над квартала. Малко след това заваля – освобождаващ дъжд, който прочисти въздуха, и Артур усети как дробовете му се отпускат.

Не много след това Лисбет кацна в Мюнхен, взе такси и докато се возеше, прочете редицата есемеси от Микаел. Реши най-накрая да отговори.

Сложих точка.

Получи отговор веднага.

Точка?

Време е за ново начало.

После се усмихна, и без тя да знае за това, Микаел също се усмихна в дома си на Белмансгатан. Наистина беше време за нещо ново.

Благодаря от сърце издателката ми Ева Йедин и агентите ми Магдалена Хедлунд и Джесика Баб Бунде.

Голямо благодаря на Петер Карлсон от „Нурщедтс“ и редактора ми Ингемар Карлсон. Благодаря и на Йоаким, брата на Стиг Ларшон, и Ерланд, техния баща.

Благодаря на Карин Бойс, журналист и писател, която ми каза за гена на шерпите, както и на Мари Ален, професор по съдебна медицина, която ми помогна да го открия.

Благодаря също на Давид Якоби, специалист по сигурността в „Касперски Лаб“, Кристофър Маклехоуз, британския ми издател, Джордж Гулдинг, английския ми преводач, Хенрик Друид, професор по съдебна медицина, Петра Ростен-Алмквист, началник на съдебномедицинския отдел в Стокхолм, Юхан Норберг, писател и китарист, Якоб Нурщед от „ДиЕнЕй-консулт“, Петер Витболд, полицейски инспектор, и Линда Алтрув Берг, К атерине Мьорк и Кайса Лурд от „Нурщедс“. И на първата ми читателка, моята Ане.