Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Значи най-накрая те накарахме да дойдеш? – каза тя.

Лисбет не отговори. Вместо това обиколи стаята с поглед и накрая се спря на Микаел, овъглените му крака и пещта зад него. Като че потърси отражението си в блестящия метал, което вдъхна сили на Кира. Може би Лисбет все пак бе малко изплашена.

– Ще изгориш, точно като Зала – каза Кира, при което сестра ѝ най-накрая отговори:

– Това ще те накара ли да се почувстваш по-добре?

– Ти би трябвало да знаеш.

– Не, не носи удовлетворение.

– На мен ще ми донесе.

– Знаеш ли за какво съжалявам, Камила?

– Не ме интересува.

– Съжалявам, че не видях какво става.

– Глупости.

– Съжалявам, че не се обединихме срещу него.

– Това никога... – започна Камила, но не стигна по-далеч.

Може би нямаше представа какво иска да каже, или пък знаеше, че всичко би прозвучало грешно. Затова се спря и вместо това извика:

– Простреляйте я в крака и я хвърлете в пещта.

Най-накрая почувства известна възбуда в гърдите. Проклетите идиоти обаче, макар че наистина стреляха, явно се забавиха твърде много. Лисбет успя да се претърколи, а Блумквист изведнъж скочи на крака, въпреки че това изглеждаше невъзможно. Камила отстъпи назад и видя как сестра ѝ вдигна някакво ръждясало желязо от пода.

Под прикритието на хаоса около Лисбет, Микаел измъкна ръцете си от кожените колани и се изправи, въпреки че краката едва го държаха. П одпомогнат от адреналина, който бушуваше в кръвта му, все пак остана прав и грабна един от ножовете на масичката.

Само на няколко метра от него Лисбет се претърколи на пода с железен прът в ръка, добра се до мотора си и го изправи с едно-единствено рязко, агресивно движение. Приклекна зад него за няколко секунди, използвайки го като щит срещу куршумите, след което скочи на седалката, запали двигателя, подкара към строшения прозорец и изчезна. Това стана толкова неочаквано, че дори бандитите спряха да стрелят. Тя избяга ли?

Трудно беше за вярване, но шумът от мотора наистина ставаше все по-слаб и накрая се стопи в нощта. Микаел като че бе залят от студена вълна. Примигна към горящата пещ и изгорелите си крака. Ножът в ръката му изглеждаше жалко, като пръчица насред смъртоносна битка. Непоносимата болка надделя и Микаел се строполи на пода.

Известно време не се случи нищо. Всички просто стояха шашнати. Чуваше се тежко дишане и сумтене. Накрая мъчителят му, Иван, се изправи на крака. Носът му беше разбит, а костюмът измърлян с пепел и кръв. Каза, че веднага трябва да се махнат оттук. Камила го погледна в очите и направи неясно движение с глава, което можеше да означава както „да“, така и „не“, или нищо конкретно. Изглеждаше също толкова зашеметена, колкото и всички останали. Изруга тихо и изрита един от мъжете, който лежеше ранен на пода.

Някой викна нещо за Богданов, но в същия момент Микаел долови и друг шум: към сградата се приближаваше мотор. Това трябваше да е Лисбет. Какво правеше? О тново караше към тях, но този път не толкова бързо, и не към дупката в прозореца. Изглежда, се насочи към Микаел и пещта, а бандитите откриха огън, бясно и безразсъдно. Шумът обаче все така се приближаваше и след миг моторът влетя през близкия прозорец.

Силуетът на Лисбет се появи сред дъжда от стъкла, които полетяха из помещението и засипаха главата и раменете на Иван. Той подскочи, все едно е видял призрак. Реакцията му беше разбираема – Лисбет бе бледа като труп, изглеждаше като обезумяла и вече не държеше кормилото, а железния прът. Изби оръжието от ръцете на един от мъжете, след което моторът се блъсна в носилката и Лисбет падна до стената. Със светкавичен рефлекс обаче се изправи на крака, хвърли се към оръжието, което се беше плъзнало по пода, и започна да стреля.

Пламъците от цевта проблеснаха в мрака. Микаел не разбра какво става, чу единствено изстрелите, виковете, стъпките, пъшкането и падащите тела. Но когато врявата затихна поне временно, реши да действа, да направи нещо, каквото и да е.

Забеляза, че все още държи ножа, и опита да се изправи. Не можа, болеше го твърде много. Но опита повторно и този път стана и се олюля. Болката беше бездънна. Микаел се огледа със замъглен поглед и видя, че освен него на крака вече бяха само трима души: Лисбет, Иван и Камила.

Единствено Лисбет бе въоръжена. С итуацията се беше наклонила в нейна полза и тя можеше да сложи край на всичко. Но нищо не се случваше. Тя стоеше неподвижно, сякаш беше замръзнала на място. Дори очите и клепачите ѝ не помръдваха. Нещо не беше наред. С трахът сякаш блъсна Микаел в гърдите и миг по-късно той го видя: ръката на Лисбет трепереше.