Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Той как реагира?

– Спокойно, сдържано. Изненада се, естествено. Но не долових абсолютно нищо притеснително. Просто кимна и излезе. Мислех, че всичко ще се нареди. Вече се бях свързал с Клас Берг и той обеща да открие Нима и да го върне в болницата. Но не се случваше нищо. Чак в неделя, на шестнайсети август, ми се обади Сванте. Беше дошъл с колата пред дома ни в Стоксунд и искаше да говорим. Предупреди ме да не взимам телефона си, което означаваше, че става дума за нещо деликатно. Беше усилил музиката в колата.

– Какво ти каза?

– Че е открил Нима и е разбрал, че той е окачвал афиши, в които разказва за станалото на Еверест, и че е опитвал да се свърже с журналисти. „Не можем да позволим подобна информация да изтече точно сега – така каза. – Не и когато сме толкова уязвими.“

– А ти какво отговори?

– В същност не знам. Помня само, че той каза, че се е погрижил за всичко и нямало защо да се притеснявам. Аз побеснях. Настоях да ми обясни точно какво е направил, а той отвърна съвсем спокойно: „Бих ти разказал, но така ще забъркам и теб, ще станем съучастници“. Изкрещях, че не ми пука и искам да знам какво е направил. И копелето ми разказа.

– Какво?

– Издебнал Нима Рита до Нора Банториет и му подал предварително подготвена бутилка. Нима не го разпознал, а на следващия ден заспал спокойно. Така се изрази, заспал спокойно . И добави, че никой нямало да се усъмни, че смъртта е настъпила естествено или в резултат на свръхдоза, тъй като Нима на нищо не приличал. Откачих. Започнах да викам. Разкрещях се, че ще го предам на полицията и ще го вкарам в затвора до живот. Казах и по-лоши неща, не бях на себе си. Но той просто ме гледаше спокойно и най-накрая проумях. Прозрението ме удари като гръм.

– Какво си проумял?

– Що за човек е той и на какво е способен. Осъзнах толкова много неща, че не знам откъде да започна. Но помня, че си мислех за боровинковата супа на Еверест.

– Боровинковата супа? – повтори Катрин учудено.

– Сванте беше уредил спонсориране от една фирма в Даларна, която правеше много питателна боровинкова супа. Знаете, че тя е нещо типично шведско. Но на Еверест той говореше толкова въодушевено за напитката, че всички от експедицията ни започнаха да я пият. И докато седяхме в колата, си спомних как в лагер четири, точно преди да тръгнем към върха, той раздаде бутилките, които шерпите ни бяха качили дотам. С помних си как даде бутилките на Виктор и Клара и колко изнемощяха те скоро след това. Осъзнах, че...

– Че Сванте и друг път е приготвял специални бутилки.

– Не мога да го докажа, нито пък той си призна. Но знаех, че така е станало. Сложил е нещо в бутилките им, което ги е направило по-слаби, или ги е приспало. Разбрах, че с Енгелман са в комбина. Че са действали, за да защитят себе си и Звезда Братва.

– Но не си посмял да ги издадеш?

– Не, и това ме пречупи.

– Сванте с какво разполагаше срещу теб?

– Имаше снимки как давам пари на любовницата на Антонсон. Това само по себе си беше доста лошо, но не беше всичко. Ни най-малко. Имало сведения, че съм ходил по проститутки, че съм удрял жени. Каза, че имало цяло досие, което беше толкова абсурдно, че просто седях и го зяпах. Никога не съм правил такива неща, Бека, ти знаеш. Но по изражението му си личеше. За пръв път го проумях истински.

– Кое?

– Н ямаше значение, че фактите са изфабрикувани. Нямаше значение дори, че бяхме приятели. Щеше да ме смачка, ако така му изнасяше. Никога няма да забравя как ми каза, че ако се изправя срещу него, ще ме натопи и за убийството на Нима Рита. Бях ужасен. Видях катастрофата, надвиснала над нас, Бека, и не можах да го понеса. В место да действам, си взех отпуск и избягах на острова, а останалото го знаете. Не можех да живея така и се отправих към морето.

– Каква свиня – каза Катрин.

– Неописуема – каза Ребека.

– Онова досие, за което ти е казал Сванте, съществува ли? Или просто е блъфирал?

– Съществува, за жалост – каза Янек с натежал глас. – Но може би е най-добре ти да обясниш, Йоханес, а аз ще допълвам, ако има нужда.

Настъпи моментът, който бе очаквала през целия си зрял живот, но Кира чувстваше най-вече... какво?... разочарование като че ли. Донякъде защото краят най-накрая беше дошъл и вече не можеше да си мечтае за него, донякъде и защото триумфът не беше толкова голям, колкото си го бе представяла. Мигът беше омърсен от бързането и неспокойствието. Но основната причина беше самата Лисбет.

Тя изобщо не изглеждаше така, както се надяваше Кира. Не изглеждаше нито пречупена, нито изплашена. Беше невероятно мръсна и слаба, просната по корем, окървавена. Но въпреки това приличаше на котка, готова за скок. Подпря се на лакти, все едно се приготвяше за атака. Черните ѝ очи гледаха към външната врата и дори само това – чувството, че не ѝ обръща внимание – вбеси Кира. Погледни ме, сестричке, искаше ѝ се да изкрещи. Погледни ме . Но не биваше да се оголва.