Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Отново се бе поколебала и сега, насред цялото безумие наоколо, Камила я сграбчи за ранената ръка и опита да я бутне в пещта. Огънят изпращя в косата ѝ и тя за малко да падне в пламъците, но успя да остане на крака. Видя как един от мъжете, май че Йорма, насочва пистолета си към нея. Лисбет го изпревари и го простреля в гърдите. Заплахата обаче не свършваше с това. Галинов също вдигна оръжие от пода и тя се канеше да застреля и него. Но не успя.

Микаел отново се строполи с разкривено от болка лице, но падайки, успя да наръга Галинов в рамото. Точно в този момент Камила направи крачка назад и се вторачи в Лисбет с безгранична омраза. Разтреперана от гняв, тя отново се засили към нея. Но Лисбет успя да направи крачка встрани и Камила полетя в пещта, понесена от собствената си инерция.

Всичко свърши за секунди, но въпреки това ѝ се стори странно проточено. Движението, падането и размаханите ръце. Звукът от приземяването в огъня, подпалената коса, пращенето на кожата и последвалите писъци, които пламъците задушиха. Отчаяният опит да се надигне, първите несигурни крачки по пода, с горяща коса и блуза.

Камила крещеше, мяташе глава и размахваше ръце, докато Лисбет стоеше и наблюдаваше сцената. За кратко се замисли дали не трябва да помогне на сестра си. Но остана неподвижна и вместо това се случи нещо друго. Камила замлъкна. Трудно бе да се каже защо, но вероятно бе видяла отражението си в металната рамка на пещта, защото изведнъж отново запищя:

– Лицето ми, лицето ми!

Звучеше, сякаш е изгубила нещо по-страшно от живота си. Това обаче ѝ вдъхна сили. Тя се наведе бързо към оръжието, което Галинов бе изпуснал, и го насочи към сестра си. Лисбет се стресна, но този път щеше да отвърне на стрелбата, въпреки всичко.

Косата на Камила още гореше и това може би се отразяваше на зрението ѝ. Тя размаха оръжието във въздуха, все едно опитваше да се ориентира в мрака. Лисбет беше сложила пръст на спусъка, готова да стреля, и за миг си помисли, че наистина го е направила. Чу се изстрел. Но той не дойде от нейния пистолет.

Беше Камила. Застреля се в главата, а Лисбет, без дори да осъзнава, протегна ръка напред и понечи да каже нещо. Но думите така и не се отрониха от устата ѝ. Камила се строполи, а Лисбет остана загледана към нея. През мислите ѝ премина цял един свят, обгърнат от огън и разрушение.

Мислеше за майка си, и за Зала, пламнал в своя мерцедес. С коро над главите им закръжа хеликоптер и тя се обърна към Микаел, който също лежеше на пода, недалеч от Камила и Галинов.

– Свърши ли? – попита той.

– Свърши – отвърна тя и в същия миг чу виковете на полицаите, които се приближаваха към сградата.

28 АВГУСТ

Ян Бублански – или Бубла, както понякога го наричаха – вървеше по полето пред старата стъкларска работилница. Навсякъде гъмжеше от полицаи и медицински персонал. Телевизионен екип излъчваше на живо. Бублански знаеше, че Микаел и много от ранените вече са откарани, но за своя изненада все пак забеляза познато лице през отворената врата на една от линейките. Беше толкова окаяна и мръсна, с превързана ръка, а косата ѝ като че ли беше опърлена. Взираше се безизразно в една носилка, с която изнасяха навън труп, увит в сиво одеяло.

– Лисбет, добре ли си? – каза той.

Тя не отговори. Дори не го погледна, така че той продължи:

– Трябва да ти благодарим. Без теб...

– Това изобщо нямаше да се случи – прекъсна го тя.

– Не бъди толкова сурова със себе си. Мога ли да те помоля да ми обещаеш, че... – пробва той, но и този път не можа да довърши изречението си.

– Нищо не ти обещавам – каза тя с глас, който го изплаши.

Бублански отново се замисли за падналия ангел в рая, който не служи и не принадлежи никому . Усмихна се тревожно и подкани парамедиците да я откарат в болницата възможно най-бързо.

След това се обърна към Соня Мудиг, която вървеше към него. За хиляден път си помисли, че е твърде стар за такива лудости. Мечтаеше си за морето, или което и да е спокойно и далечно място.

Всички седяха, вторачени в телефоните си. Репортер от СВТ [44] Шведската национална телевизия. – Б. пр. , който докладваше директно от мястото на събитието, съобщи, че Блумквист и Саландер са били изведени от сградата, ранени, но живи. Катрин усети как очите ѝ се насълзяват. Ръцете ѝ трепереха и тя се загледа пред себе си с празен поглед. Янек сложи ръка на рамото ѝ.

– Изглежда, ще се оправят.

– Да се надяваме – отговори тя.