Давид Лагеркранц: Тя, която трябваше да умре

Не изливаше болката си и Ерика се притесняваше за него. Надяваше се, че днес ще се отпусне малко. П рибираше се у дома и тя смяташе да го посети вечерта. Но първо трябваше да прегледа материала му за фабриките за тролове, който той не желаеше да публикува, но все пак ѝ изпрати с огромна неохота. Ерика си сложи очилата за четене и започна. Началото всъщност никак не беше зле, помисли си тя. Микаел знаеше как да въведе читателите във всяка история. Но после... окей, започваше да го разбира.

Статията се влачеше, а той се луташе, искаше да каже твърде много неща наведнъж. Тя си сипа кафе и продължи да чете, зачерквайки по някое и друго изречение. Изведнъж обаче... какво беше това? В самия край на репортажа имаше тромава добавка за мъж на име Владимир Кузнецов, който, изглежда, стоеше зад фабриките за тролове в Русия. О свен това Микаел твърдеше, че е отговорен за кампанията на омраза, която предхождаше убийството на ЛГБТ хора в Чечения, а това беше нова информация.

Ерика провери за всеки случай, но не, образът на Кузнецов в интернет беше почти... миловиден. Пишеше, че е ресторантьор, шегаджия, хокеен фен и специалист по пържолите от мечешко и организирането на празненства за елита. Но статията на Микаел обрисуваше съвсем друга картинка. Кузнецов беше човекът зад хакерските атаки и дезинформирането, довели до срива на борсата. Той беше кукловодът зад лъжите и омразата, които се разпространяваха по цял свят, а това беше сензация и нищо друго. К акво, по дяволите, си мислеше Микаел? Как можеше да остави подобни сведения за края на репортажа, и то просто да ги нахвърля, без никакви доказателства?

Ерика отново изчете откъса и видя, че името на Кузнецов представлява линк към редица документи на руски. Повика Ирина, техния редактор, тъй като тя беше помагала на Микаел по-рано това лято. Ирина беше на четиресет и пет, ниска и мургава, с топла усмивка и големи очила с рогови рамки. Седна на стола на Ерика и веднага се зачете в материала, коментирайки на глас. Щом стигна до края, двете се спогледаха и Ирина промърмори:

– Мътните ме взели.

Микаел тъкмо се беше добрал на патерици до апартамента си и не разбираше какви ги говори Ерика по телефона. От друга страна, в момента мисълта му не беше особено бърза. Бяха му дали морфин, главата му тежеше и го тормозеха спомени.

Известно време Лисбет беше заедно с него в болницата и това му вдъхваше спокойствие. Хубаво беше да може да поговори с единствения човек, който можеше да разбере през какво е преминал. Но тъкмо когато свикна с присъствието ѝ, тя изчезна, без да се сбогува или да каже каквото и да е. Разбира се, настана суматоха. Лекарите и сестрите търчаха да я търсят. Бублански и Соня Мудиг, които не бяха приключили със свидетелските показания, също. Естествено, това не доведе до нищо.

Лисбет я нямаше и Микаел го понесе тежко. По дяволите, Лисбет, защо вечно бягаш от мен? Не разбираш ли, че се нуждая от теб? Но каквото, такова. Микаел компенсира отсъствието ѝ с псувни и проклятия и още повече болкоуспокояващи.

Понякога, на границата между деня и нощта, имаше чувството, че ще полудее. А ако все пак успееше да заспи, винаги сънуваше пещта в Моронсала. Присънваше му се, че пламъците малко по малко поглъщат тялото му, след което се будеше с рязко движение или вик и поглеждаше объркан към краката си, за да види дали не горят наистина.

Най-хубави бяха следобедите, когато имаше посетители и почти забравяше за себе си, или поне успяваше да държи спомените от стъкларската работилница настрана. Най-неочакваното посещение беше, когато на вратата се появи тъмнокоса жена с искрящи очи, прегърнала букет цветя. Носеше светлосин костюм с панталони тип чарлстон, а косата ѝ беше грижливо сплетена на плитки. Приличаше на спринтьорка или танцьорка и се движеше почти неподвижно. В първия момент Микаел не можа да се сети откъде я познава. После обаче осъзна, че това е Кади Линдер, с която се беше запознал във входа на Фискаргатан.

Кади каза, че искала да помогне. Трогнало я това, което прочела за него във вестниците. Но като че ли имаше и още нещо, което искаше да му каже. Въртеше се нервно и изглеждаше смутена, което разпали любопитството му.

– Получих имейл – каза тя. – Или може би не точно имейл. Екранът примигна и бам, получих файл за Фреди К арлсон от „Формеа Банк“, сещаш ли се, онзи, който злословеше по мой адрес, защото го нарекох непочетен във „Веканс Аферер“.

– Имам някакъв спомен – каза той.

– Така, та във файла имаше недвусмислени доказателства, че докато е отговарял за дейността на банката в Балтийския регион, Фреди е бил замесен в пране на пари на високо равнище. Разбрах, че е не просто непочтен, ами и престъпник.