Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Не беше в състояние да стреля и Иван и Камила се осмелиха да пристъпят напред от двете ѝ страни. Иван кървеше, а Камила се тресеше от гняв. В продължение на няколко секунди се взираше в Лисбет почти налудничаво. След това, сякаш наистина искаше да бъде застреляна, Камила изведнъж се втурна право към нея. Но и този път Лисбет не натисна спусъка.

Сблъсъкът я запрати назад и тя удари главата си в плочките до пещта. Иван се втурна напред и я сграбчи, а от пода се надигна още един мъж. О тново се оказаха в безизходица.

28 АВГУСТ

– Чувствах се все по-отчаян, не само от страх – каза Йоханес Форшел. – Себеомразата също играеше роля. Сванте успя не просто да ме сплаши, ами да изкриви цялата ми представа за мен самия. Обвиненията му се просмукаха във вените ми и започнах да се чувствам като човек, който не заслужава да живее. Споменах медийната омраза. Дотогава не ми пукаше за нея, но след срещата със Сванте в колата изведнъж всичко, което се говореше за мен, започна да ми се струва като истина, като част от съществото ми. Не можех да се захвана с нищо, просто лежах като парализиран.

– Но те чух да викаш по телефона – каза Ребека. – Изглежда, все още имаше желание да се бориш.

– В ярно е, исках да се боря. Свързах се с Янек и го информирах. На няколко пъти седях с телефона в ръка и възнамерявах да се обадя на министър-председателя и началника на полицията. Бях на път да предприема нещо, или поне така ми се иска да вярвам. Но Сванте явно се е притеснил, когато си взех отпуск. Дойде до Сандьон. Сега впоследствие се чудя дали не ме е поставил под наблюдение.

– Защо го казваш? – попита Катрин.

– Една сутрин, докато Ребека беше на пазар, той се появи изневиделица. Отидохме на брега да поговорим. Тогава Сванте ми показа досието.

– Как изглеждаше?

– Беше фалшификат, разбира се, но ми се стори зловещо колко старателно беше изготвено, със снимки на насинени жени, показания, копия от молби до полицията, свидетели, документи, които имитираха технически доказателства. Очевидно беше дело на професионалисти и веднага ми стана ясно, че достатъчно хора ще повярват на сведенията за достатъчно дълго време, така че нанесените щети да бъдат непоправими. Спомням си как влязох обратно в къщата и се огледах. Всеки предмет вътре, кухненските ножове, прозорците на горния етаж, електрическите контакти, всичко се беше превърнало в средство, чрез което да се нараня. В онзи момент исках да умра.

– Но не съвсем, Йоханес – каза Янек. – Все още ти беше останал малко боен дух. Обади се да ми разкажеш.

– Направих го, така е.

– И ни предостави достатъчно информация, за да успеем да установим, че Сванте Линдберг е бил вербуван от Звезда Братва преди повече от петнайсет години. Осъзнахме, че той е дълбоко и изначално корумпиран, и най-накрая разбрахме какво всъщност се е случило.

– Че е отровил Гранкин и Клара Енгелман?

– Мотивите му ни станаха ясни. Точно както и Стан Енгелман, Сванте се е боял, че Клара и Виктор ще проговорят. Вярно, според нас Гранкин не е знаел за ролята на Сванте в синдиката, но това не е от чак такова значение. Бъдеш ли въвлечен, трябва да правиш каквото ти кажат.

– Започвам да разбирам – каза Катрин.

– Добре – продължи Янек. – Значи осъзнаваш, че Сванте е имал и други причини да остави Клара да умре, освен че е помагал на приятел.

– Искал е тя да замълчи завинаги.

– Когато се надигнала от мъртвите, синдикатът отново се оказал в опасност.

– Ужас.

– Несъмнено. За беда бяхме толкова заети, че забравихме да държим Йоханес в течение.

– Оставили сте го на произвола на съдбата – каза Ребека.

– Не му осигурихме закрилата, която заслужава, и безкрайно съжалявам.

– Така и трябва.

– Да, знам. В сичко е толкова несправедливо. Катрин, надявам се, че след като изслуша историята, и ти смяташ така.

– Как? – попита тя разсеяно.

– Че Йоханес през цялото време е искал да постъпи правилно.

Катрин не отговори. Взираше се в телефона си, зачетена в извънредна новина

– Станало ли е нещо? – попита Ребека.

– Провежда се полицейска акция в Моронсала, която може би е свързана с Микаел – каза тя.

Лисбет удари главата си в тухлената стена и в същия момент усети как я блъска жегата от пещта. Знаеше, че трябва да се стегне, не само заради самата себе си. Но беше безнадеждно. Можеше да изгаря мъже с ютия. Можеше да татуира думи на гърдите им, да върши всякакви лудости. Но не можеше да застреля сестра си – дори ако животът ѝ зависеше от това. Осъзнаваше го за пореден път.