Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Цялото помещение се изпълни с тревога и тържественост, а слаб глас зад гърба на Лисбет каза на руски:

– За Бога, Кира. Още ли си тук?

30 септември 2017 година, Катманду

Нима Рита седеше на колене в една странична уличка, недалеч от река Багмати, където кремираха мъртвите. Потеше се под пухеното си яке – същото, което бе носил, когато видя Луна за последно, в цепнатината в леда горе на Чо Ою. Още можеше да си я представи, легнала по корем, с разперени ръце, все едно плуваше и се провикваше към него от другата страна на живота:

– Моля те, не ме оставяй!

Виковете ѝ звучаха като тези на Мамсахиб. Беше също толкова сама и отчаяна. Беше непоносимо да мисли за това и Нима Рита отпи от бирата си. Не че тя можеше да смълчи виковете, нищо не бе в състояние да го направи, но поне ги приглушаваше и караше акомпанимента на околния свят да звучи малко по-меко. Нима погледна бутилките. Оставаха му още три, което беше добре. Щеше да ги изпие. После щеше да се върне в болницата и да се срещне с Лилиан Хендерсън, която идваше от САЩ, за да се срещне с него. Това беше голямо събитие и може би единственото нещо от години насам, което му вдъхваше истинска надежда, макар, разбира се, да се опасяваше, че тя също ще му обърне гръб.

Над него тегнеше проклятие. Вече никой не го чуваше. Думите му просто се носеха като пепел по вятъра. Хората бягаха от него като от болест, все едно беше чумав. Въпреки това той не спираше да се моли на планинските богове, че някой като Лилиан ще го разбере, а и знаеше точно какво иска да каже. Искаше да каже, че е сгрешил. Мамсахиб не беше лош човек. Лошите бяха тези, които казаха, че е лоша. Сахиб Енгелман и Сахиб Линдберг, които желаеха смъртта ѝ и които го подлъгаха, шепнейки ужасни думи в ушите му. Те бяха злите, не тя, това трябваше да каже. Но дали щеше да успее? Беше болен, и сам го знаеше.

В главата му всичко беше омешано. Имаше чувството, че е изоставил на само Мамсахиб, ами и своята Луна, а това го караше да обича и оплаква Мамсахиб, точно както обичаше и оплакваше Луна, което правеше нещастието му двойно по-голямо. Стократно по-голямо. Трябваше да бъде смел, да опита да разграничи гласовете, да не се оплете и да изплаши Лилиан, както плашеше всички останали. Затова пиеше бирата си методично и бързо, със затворени очи. Около него се носеше миризма на подправки и пот. Гъмжеше от народ, но Нима чу стъпки, които се приближиха твърде много до него, и той вдигна поглед. Пред него стояха двама мъже, възрастен и млад.

– Тук сме за да ти помогнем – казаха на британски английски.

– Трябва да разкажа на Мамсахиб Лилиан – каза той.

– Ще разкажеш – отвърнаха те.

Не беше сигурен какво стана после, но скоро се озова в кола, която отиваше към летището, и разбра, че никога няма да се срещне с Лилиан Хендерсън. Никой нямаше да разбере истината, без значение колко пъти Нима молеше боговете за прошка. Беше изгубен и щеше да умре изгубен.

Катрин се наведе напред и погледна Йоханес Форшел в очите.

– Ако Нима Рита е искал да говори с журналист, защо не му е било позволено?

– Състоянието му беше твърде тежко.

– Каза, че са се грижили зле за него. Че през повечето време са го държали заключен. Защо не му е било помогнато да изглади историята си?

Йоханес Форшел сведе поглед. Устните му помръднаха нервно.

– Защото...

– ...в действителност не си го искал – прекъсна го тя по-сурово, отколкото възнамеряваше. – Не си искал щастието ти да замръкне, не е ли така?

– Боже господи – намеси се Янек. – Прояви малко милост. Йоханес не е лошият в тази история, а и както казахме, щастието му не продължи дълго

– Така е, извини ме – каза тя. – Продължавай.

– Няма нужда да молиш за извинение – каза Йоханес. – Права си, разбира се. Бях жалък. Потисках спомените за Нима, но и собственият ми живот ми дойде в повече.

– Заради цялата вълна от омраза?

– В същност тя така и не ми се отрази толкова сериозно – продължи Йоханес. – Виждах какво представлява в действителност – блъфове и дезинформация. Не, катастрофата настъпи този август.

– Какво стана тогава?

– Седях в кабинета си в министерството. Преди два дни бях разбрал, че Нима е избягал от „Сьодра Флюгелн“. Тревожех се и мислех за това, когато влезе Сванте. Забеляза, че нещо не е наред. Аз така и не го бях информирал, че сме довели Нима тук. Сванте не знаеше нищо, така ми бяха наредили Янек и хората му. Но тогава не издържах. Макар че добре бях опознал манипулативната му страна, често се уповавах на него в трудни моменти. Този навик ми остана още от Еверест. Разказах му всичко, просто ми се изплъзна.