Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Замисли се дали да не тръгне още сега, но осъзна, че едва ли ще може да помогне с кой знае какво. Най-добре беше да завърши започнатото. Все още я глождеше един въпрос и тя каза:

– Предполагам, че хората ще те разберат, Йоханес, или поне тези, които искат да разберат.

– Те обикновено не са много – каза Ребека.

– К аквото, такова – каза Йоханес. – Можем ли да те откараме някъде, Катрин?

– Ще се оправя – каза тя. – Но се чудех още нещо.

– Да чуем.

– Каза, че не си посещавал Нима особено често в „Сьодра Флюгелн“. Но си ходил там няколко пъти и си забелязал, че не се чувства добре?

– Да.

– Защо тогава не изиска да се вземат мерки? Защо не се погрижи да бъде преместен на по-добро място?

– Изисквах какво ли не. Дори вдигнах скандал в клиниката. Но не беше достатъчно, а и се отказах твърде бързо. Бягах от проблема. Може би беше повече, отколкото можех да понеса.

– Как така?

– Има неща, с които човек не може да се справи – каза той. – Просто извръща глава и се преструва, че не съществуват.

– Толкова зле ли беше?

– Попита дали съм го посещавал. В началото ходех там много често. После обаче направих пауза от почти година. Просто така се стекоха нещата. Помня, че бях притеснен, когато се върнах. Той се зададе към мен, влачейки крака. Беше облечен със сиви дрехи и приличаше на прекършен затворник. С танах и го прегърнах. Тялото му беше вдървено и безжизнено. Опитах да говоря с него. Зададох му хиляди въпроси. Той отговаряше само с по една дума. Изглежда, се беше предал. Накрая ми кипна, бях бесен.

– На клиниката?

– На него.

– Не разбирам.

– Така е с чувството за вина. Накрая поражда гняв. Нима беше като...

– Какво?

– Другото ми „аз“. Той беше цената, която платих, за да живея щастливо.

– Какво имаш предвид?

– Не разбираш ли? Имах дълг към него, който не можех да изплатя. Дори не можех да му благодаря, без да му напомня за това, което го разкъсваше отвътре. Оцелях, защото Клара беше пожертвана. Оцелях, защото той беше пожертван, а накрая и жена му. Не можех да понеса това и така и не се върнах в „Сьодра Флюгелн“. Извърнах поглед.

9 СЕПТЕМВРИ

Ерика Бергер отново поклати глава. Не, каза, че не знае как е станало, но че не ѝ харесва изборът им на думи. Каза, че тя не е Госпожица П ерфектна, нито сляпа моралистка, а напротив, че е адски добра и в статиите ѝ има сила и съпричастност, така че вместо да мрънкат, трябваше да се гордеят. Ето защо ги помоли да се разкарат оттук и да вървят да си вършат работата.

– Веднага – допълни Ерика.

– Да, да – измърмориха те. – Просто си мислехме...

– Какво?

– Забрави.

Младите репортери Стен О стрьом и Фреди Веландер се изнизаха от кабинета ѝ, а тя ги наруга. Но да, и тя самата понякога се чудеше. Как стана така? В ярно, това беше неочаквана последица от един романс, от една нощ в хотелска стая, знаеше го, и все пак... Катрин Линдос.

Тя бе последният човек на земята, от когото Ерика би очаквала да пише за „Милениум“. Но Катрин им предостави сензационно разкритие, а освен това в самия ѝ репортаж имаше специален заряд. Още преди публикуването му министърът на отбраната Йоханес Форшел подаде оставка, а главният му секретар Сванте Линдберг беше задържан от полицията, като причината, изглежда, беше подозрение в убийство, изнудване и шпионаж. Въпреки това информацията, която изтичаше в медиите и ежедневно и ежечасово водеше до гръмки заглавия, не намаляваше вълнението, предшестващо излизането на новия им брой, и нямаше да им отнеме лаврите.

Във връзка с материала в предстоящия брой на „Милениум“ освобождавам мястото си в правителството,

- пишеше Йоханес Форшел в прессъобщението си.

Това беше просто фантастично, а обхватът на журналистическата завист си проличаваше във факта, че дори някои от собствените ѝ колеги не можеха да се зарадват истински на успеха и изпитваха нужда да говорят глупости за човека, предоставил им материала, както и да мрънкат заради сътрудничеството с немския вестник „Гео“, за който никому неизвестна жена на име Паулина Мюлер беше написала статия за научната работа, помогнала за идентифицирането на шерпа Нима Рита.

Самият Микаел не беше написал и ред, макар че стоеше зад цялата подготовка. Той обаче претърпя редица операции и беше на легло, обгърнат от морфинова мъгла. Лекарите все пак му донесоха добри новини: до половин година щеше да може да ходи нормално, което си беше облекчение, разбира се. Въпреки това обаче той остана затворен и мрачен и само понякога, когато говореха за развода ѝ, звучеше като старото си „аз“. Даже се засмя, когато Ерика му разказа, че се вижда с друг мъж, който също се казваше Микаел. Каза, че било практично. Но нямаше сили да говори за себе си и преживяното.