Пол Ливайн - Ези-тура

Соломон бръкна в джоба си и извади малка кафява торбичка от памучен плат, с връвчица за стягане. Сложи я на масата.

— Отвори я, Вик.

Тя го изгледа неуверено, после взе торбичката, дръпна връвчицата и отвътре в дланта й изпадна нещо малко по-малко от топка за голф, подобно на стъкло.

— Какво е това? — попита тя.

— Прилича на кварц — казах.

— Нешлифован диамант — обясни Соломон. — Голям. Надя смята, че ще е между четири и пет карата, след като го шлифоват. Изглежда, знае доста за диамантите.

— Мислех, че ченгетата са намерили всички диаманти, когато са претърсили къщата на Хостетлер — казах.

— Не са открили тези, които Надя е заровила в задния двор.

— Значи има още? — попита Виктория.

— Достатъчно, за да построят нова фабрика на Хостетлер — каза Соломон. — Макар че ще продължават да свиват претцелите на ръка. Така или иначе, Надя иска този диамант да бъде твой. Искам да кажа, аз искам да бъде твой.

— Какво ми казваш, Стив? — попита тя.

— Ами…

Размърдах се на стола си.

— Соломон, дали както седя тук не чувам да предлагаш на Виктория да се омъжи за теб?

— Ами… Да.

— О, Боже! — изпъшка Виктория.

— Справяш се отвратително, Соломон — казах. — Ще ти помогне ли, ако се чупя?

— Да, по дяволите.

— Е, изчезвам, мили мои.

— Не бързай толкова, Джейк — спря ме Виктория. — Ще те виждаме често занапред.

— Защо? Кого от двама ви ще обвинят следващия път?

Тя не ми обърна внимание и се обърна към Соломон.

— Да, Стив, за бога, да! Искам да се омъжа за теб.

Соломон изпусна дълга ниска въздишка, като въздух от развързан балон.

— Яба-даба-дууу!

Скочиха на крака, прегърнаха се и се целунаха. Бавно, дълбоко, продължително. Толкова продължително, че бих могъл да ударя кана мартини и да разбъркам още една. Както смятах да направя, когато се прибера у дома. Сега обаче седях там, в бара, докато двамата се прегръщаха и целуваха някъде над мен. Сдобряването не е спорт за зрители, обаче ето на — бях там, като скърцащо трето колело. Разбира се, че се радвах за тях, но част от мен се чувстваше пуста. Соломон беше щастлив кучи син, а аз щях да се прибера у дома сам.

— Поздравления, смахнати деца — казах. — Сега мога ли да си тръгвам?

— Не още, здравеняко — отвърна Соломон и двамата седнаха отново. Той впери в мен директен, убийствено сериозен поглед. — Джейк, приятелю, искам да ми бъдеш кум.

За момент замълчах. Сега вече наистина имах нужда от онази кана алкохол и някоя горчиво-сладка кънтри песен за прашни пътища и разбити сърца.

— Хайде, Джейк, какво казваш? — настоя той.

— Ще трябва ли да вдигам тост? Не ме бива по веселието и оптимизма.

— Добре, ще го наречем заключителна пледоария и ще се справиш.

— Нали няма сами да си пишете брачната клетва? „Любовта долетя през прозореца ми на крилата на морска чайка“?

— По-скоро истината — каза Виктория. — Срещнахме се в затворническа килия, след като ни задържаха за неуважение към съда.

— Сигурни ли сте? — попитах. — Не за брака. Дали искате да съм ви кум.

— Стига, Джейк — каза Виктория. — Може и да се шегуваше, когато каза, че сме най-добри приятели завинаги. Обаче ние, тримата? Е, ще бъдем това.

Отпуснах се на стола. Не че съм асоциален. Обаче понеже съм от разбито семейство, изпитвам неловкост, когато хората празнуват. Празнични вечери, сбирки, сватби? Не е за мен. Може би тези радостни срещи ми напомнят какво съм пропуснал.

Соломон и Лорд ми подаваха ръка, но аз се чувствах неспособен да откликна. Близостта с други хора, истинското приятелство — всичко това винаги ми е убягвало.

— Е, какво казваш, Джейк? — попита Соломон.

Оставих въпроса да виси във въздуха известно време, после казах:

— Наистина усетих Виктория, докато работехме по делото ти.

— Е, и?

— Имаш страшно умна годеница.

— Знам, приятел.

— И невероятна жена.

— И това го знам.

— Ако някога я нараниш по някакъв начин, ще ти счупя главата.

— Не се тревожи, Ласитър. В играта ли си, или не? Ще ни станеш ли кум?

Пак не отговорих. Тогава, без повод — поне без повод, за който можех да се досетя, — Виктория каза:

— Винаги сме искали деца.

— Така е — съгласи се Соломон.

Впери в мен още един сериозен поглед. Ако някога кардиологът ми ме погледне така, ще се погрижа да си оправя завещанието. Сега пък какво?

— Ако имаме момче — каза той, — ще ни дадеш ли позволение?

— За какво?

— Да го кръстим Джейк, разбира се.

Соломон напредваше твърде бързо за мен. Последните няколко месеца бяхме прекарали в спорове и взаимни обиди. Сега искаше от мен да му нося пръстена и да обезсмърти името ми в потомството си. Как да кажеш „не“ на такова нещо?