Пол Ливайн - Ези-тура

Предците на Джералд Хостетлер несъмнено бяха положили тухлите достатъчно добре, за да може сградата — и бизнесът — да издържат столетие.

Прекара нощта в хотел близо до летището на Филаделфия, после, в осем сутринта, подкара наетия „Форд Фюжън“ към област Ланкастър. Права отсечка на запад по платената магистрала, после още малко по Шосе 222 и влезе в малкото градче, построено на това място още преди Революцията. Спря до фермерския пазар в центъра, за да си вземе поничка и кафе.

Влезе в паркинга за служители на фабриката за претцели. През свалените стъкла долови аромата на печено тесто. Видя мястото за кола с надпис „Дж. Хостетлер“.

Празно.

Беше се надявала колата му да е тук, Джералд да е на работа, а Надя, сама в къщата му, да подрежда цветя или нещо такова.

Излезе от паркинга и с джипиеса на колата откри адреса на Хостетлер. Беше там след само десет минути. Чист, спокоен квартал. Къщата беше на два етажа, каменна, със светлозелени капаци на прозорците и два комина. Вероятно стари камини. На покритата с тухли алея отпред нямаше кола. Но имаше вестници от три дни.

По дяволите!

Бяха заминали някъде и нямаше как да прецени кога ще се приберат.

Как би постъпил Джейк, зачуди се Виктория.

Празна къща. Тих квартал. Вероятно щеше да мине отзад и да влезе през някой прозорец.

А как би постъпил Стив?

Нещо, което включва заблуда, реши.

Възприе подхода на Стив и взе мобилния си телефон.

— „Хостетлер Претцели и Чипс“ — отговори чуруликащ глас в слушалката. — Говори Една.

— Аз съм Маргарет Лий от магазин „Шийц“ в Меканиксбърг — каза Виктория. — Там ли е господин Хо?

Реши, че „господин Хо“ ще прозвучи фамилиарно, но не прекалено.

— Още не — отговори Една. — Очакваме го към обед.

Чудесно!

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Една.

— Ще се обадя по-късно. Много ми харесват тъмните ви претцели, между другото.

— Благодаря ви най-любезно. Печем ги по-дълго. Дяволски трудно е да не ги изгорим.

Виктория си погледна часовника: 11 и 10. Продължи половин пресечка и спря край бордюра в сянката на голям бор. Свали стъклата, изгаси двигателя и пое аромата на борови иглички, стоплени от лятното слънце. Наблюдаваше къщата на Хостетлер в огледалото за обратно виждане.

След двадесет минути в алеята спря сив „Буик Лакрос“.

„Да, Джералд би карал „Буик V-8“, ако все още ги произвеждат“.

С чувството, че прилича на непочтен частен детектив, Виктория видя как Хостетлер, с памучни панталони и синьо поло, слезе от колата и заобиколи, за да отвори вратата на Надя.

„Кавалерството не е мъртво в Ланкастър, Пенсилвания“.

След миг се появиха два дълги крака. Последва останалото от Надя Делова. Беше с пъстра лятна дреха на цветя, тясна горе и широка долу, и сандали с много каишки. Хостетлер отвори багажника и извади две пътни чанти. Джентълмен, както винаги, взе двете чанти и ги занесе до пътната врата, където го чакаше Надя. Отключи и ги внесе вътре. Двамата останаха за момент на прага. Казаха си нещо.

След това той прегърна Надя и я целуна. Продължителна, бавна целувка, изпълнена с любов. Лявата му длан се мушна на тила й под вълнистата черна коса, която се стелеше над голите й рамене.

Целувката продължи достатъчно дълго, та Виктория да има време да опита да си спомни кога за последен път Стив я бе целувал така. Преди ареста, разбира се. В интерес на истината, доста време преди това. Три Месеца? Шест месеца? Не можеше да си спомни.

„Защо не помня? Дали нарочно не съм прогонила това от паметта си?

Толкова работа има около Стив… за да успеем да го спасим от затвора“.

Дългата чувствена целувка се превърна в още по-дълга прегръдка. Двамата се бяха вкопчили един в друг, като че ли не могат да се разделят и няма да се разделят поне до вечерта.

Виктория почувства, че копнее за Стив — предишния Стив — и я обзема завист. Хаос от емоции.

„Завиждам на бегълка, която е влюбена в пекар на претцели“.

Най-накрая двамата се разделиха. Хостетлер целуна Надя за довиждане, качи се в колата и потегли. Да, наистина щеше да бъде във фабриката по обедно време. Виктория си помисли, че Джералд Хостетлер не е от тези, които закъсняват.

Изчака пет минути, после отиде до къщата и натисна звънеца.

Надя отвори след миг и я погледна объркано.

— Да?

— Надя, аз съм Виктория Лорд. Говорихме по телефона.

Надя закри устата си с длан.

— Казах ти да не ми се обаждаш повече!

Но не опита да затвори вратата.