Пол Ливайн - Ези-тура

— Палбоун, толкова си прегорял, че и пепелта ти е ледена.

— Сериозно? — Той примижа и се вгледа през предното стъкло. — Ей, познавам този с камуфлажните дрехи.

— Защо не каза? Кой е?

— Когато наблюдавах къщата на Бени Коен, този тип идваше и си отиваше. Мисля, че работи за Бени.

— Не очаквах това — каза Сколино. — Ласитър в едно легло с Бени Коен. И, не, Палбоун, тези мъже не са хомосексуалисти.

Телефонът на Сколино иззвъня. Дисплеят показа, че номерът е скрит.

— Да? — отговори тя с конспиративен шепот, който се стори забавен на Палбоун.

Сколино натисна бутона и включи високоговорителя. Специален агент Лорън Дънлап каза от другата страна на линията:

— „Америкън“, полет 944. Каца във Филаделфия в дванадесет и половина през нощта.

— Успя ли да запазиш място?

— Тъкмо се настанявам. Обектът е три реда пред мен.

Линията прекъсна.

— Палбоун, ти не работеше ли някога в офиса във Филаделфия?

— Да. В праисторически времена.

— Кого все още познаваш там?

— По това време на нощта никого.

— Обади се на дежурния агент. Кажи й да подготви две коли.

— На нея?

— На нея или него. Действай, Палбоун. Две коли. Четирима агенти. Да чакат на летището в дванайсет и половина. Не знам дали някой ще чака Лорд, дали ще вземе такси или ще наеме кола. Не можем да си позволим обаче да я изпуснем.

„Страхотно“, помисли си Палбоун. Някои от агентите живееха от другата страна на реката, в Ню Джърси. Други — в далечния западен край на града. Където и да живееха, четирима много ядосани агенти щяха да изкарат ненадейна нощна смяна. Заради една побъркана федерална прокурорка от Маями.

Видя, че Сколино пише нещо в браузъра на мобилния си телефон. „Сега пък какво?“

— В седем сутринта има полет за Филаделфия — каза тя. — Ще го взема, за да съм с екипа. Ти, Палбоун?

— Сигурна ли си, че не искаш да дойде и Осемдесет и втора военновъздушна дивизия?

— Приемам го за „не“.

— Разбира се, че ще го приемеш за „не“.

Дебора Сколино като че ли не даваше пет пари. Обмисляше нещо.

— Джейк Ласитър и Бени Коен — каза на глас. — И през ум нямаше да ми мине.

Мисълта дойде на Надя Делова рано сутринта, докато лежеше свита до Джералд в меките завивки на мотела, и я накара да се усмихне.

„Влюбена съм в пекар на претцели от Пенсилвания“.

И не какви да е претцели. Месени на ръка, с квас и холандска бира. Колко се гордееше Джералд! Най-доброто брашно, най-добрите дрожди, най-добрият малц. И всичко се прави с лично отношение. Претцелите изскачаха от кипящия натриев карбонат, а дребни възрастни женици ги осоляваха и слагаха в пещите, които бе ползвал дядото на Джералд.

На кутиите пишеше: „Претцели Хостетлер: ръчно месени, ръчно осолявани, ръчно изпичани“.

Не се споменаваше обаче, че този мил традиционен начин за производство на претцели осигурява пари само за едното съществуване. Надя искаше да помогне в това отношение.

Не беше толкова глупава, че да каже направо: „Май ще правиш повече пари, ако вземеш нова машинария“. Защото „Хостетлер Претцели и Чипс“ беше потопена в семейни традиции, история и любов. Бяха престанали да правят чипс преди четиридесет години — не можеха да се конкурират с големите фирми. Слава богу, фабриката беше собственост на фамилията от четири поколения, така че не дължаха нищо за сградите и земята. Както и за каменната къща. Джералд печелеше колкото всеки друг от средната класа, но само толкова.

Сега Джералд спеше до нея и дишаше дълбоко. Бяха правили любов. Три пъти. Като любовник беше внимателен и щедър… и благодарен. Сякаш не му се вярваше, че такава жена, богиня, го дарява с прелестите си. За разлика от Бени. Дребен човек, но не компенсираше липсата на размер с техника.

Раз-два-три… ааааах.

Звукът ааааах идва от Бени. Не е неин. След това се търкулваше от нея, като врабче, отстреляно от клон на дърво.

Бени се отнасяше с нея като с ценна вещ — като бентлито му. Разбира се, правеше й подаръци. Диамантеният медальон. Чанти „Прада“. Обувки „Валентино“. Което, парадоксално, й помагаше да изгражда ролята си на богата и буйна европейска туристка, която търси забавления. Не лъжлива и крадяща часовници измамница, наета от бара — каквато в действителност беше.

А после се появи Джералд и тя изпита истинска любов към него. Милият я заведе в мотел „Капчица роса“ — триетажна викторианска сграда, която предлагаше легло и закуска. Преди това ходиха в увеселителния парк „Дъч Уъндърленд“. Возиха се на въртележки и се блъскаха с колички с гумени брони. Старомодно място, пълно със семейства. Надя наблюдаваше смеещите се деца, изпоцапани със сладолед и захарен памук. Бяха минали години, откакто за последен път си бе мислила за свои собствени деца, но сега се замисли. Сега, с Джералд, се чувстваше готова.