Пол Ливайн - Ези-тура

Знаеше как да отвори сейфа на Горев, защото бе гледала, когато плаща на момичетата. За комбинация на ключалката глупакът използваше пощенския код от адреса на първия си стриптийз клуб, в Латвия. Трябваше да измисли някаква версия за диамантите, която да разкаже на Джералд. Би ли повярвал, че ги е наследила от богата леля в Русия? Може би. Около него се носеше някаква сладост, като аромат на току изпечен хляб.

Сега обаче опасностите като че ли връхлитаха от всички посоки. Убиецът Алекс Горев я търсеше. Федералните също. Адвокатите на Соломон. И Бени. Беше помислила, че може да му вярва. Каква глупачка. Преди няколко дни се беше обадила на Марина — друго момиче от бара. Марина й каза, че хората на Бени я и я питали: „Къде е Надя, кучко?“

„Защо това ме изненадва?“

За бога, та тя беше откраднала диамантите на Бени И още по-лошо — Бени си даваше сметка, че ако я намерят федералните, тя може да го унищожи. Беше излъгала федералната прокурорка, че не знае нищо за контрабанда на диаманти. Знаеше достатъчно. Беше видяла достатъчно. Ако кажеше истината, Бени щеше да прекара остатъка от жалкия си живот в затвора.

През последните няколко дни пропъждаше тези мисли от главата си, но сега те се върнаха като вихрушка. Може би живееше в някакъв приказен свят, като онзи увеселителен парк. Не знаеше как да постъпи. Да каже ли на Джералд всичко? Той беше умен и честен.

Обаче може би прекалено честен. Може би щеше да настои да сътрудничи на властите. Да върне диамантите. Да свидетелства. Без да разбира рисковете. Тя знаеше за програмата за защита на свидетелите. Местят я някъде. Нови имена, нови самоличности. Обаче Джералд не би могъл да премести фабриката. Животът му беше тук.

Най-вероятно просто щяха да я депортират в Русия, където приятелите на братята Гореви щяха рано или късно да я намерят и да й видят сметката.

„Не виждам изход“.

Джералд се размърда, премигна и отвори очи. Усмихна й се.

— Гладна ли си, скъпа?

— Ако и ти си гладен.

— Еленовите наденички и яйцата с бекон тук са първокласни.

Целуна я по устните и отиде в банята, за да вземе душ. Надя се канеше да се надигне от леглото, когато мобилният й иззвъня. Номер от Маями. Марина.

— Ало? — каза Надя.

— Здравей, кукличке! — каза Бени Коен. — Защо те няма толкова дълго?

Надя усети как гърлото й се свива. Погледна вратата на банята. Затворена. Душът течеше.

— Здравей, Бени. Къде е Марина?

— Даде ми телефона си. Мило момиче.

— Нарани ли я?

— Никога! Даде телефона на Тони по свое собствено желание… след като той й счупи китката. Знам къде си, кукличке.

„Не съм казвала на Марина къде съм, как тогава е разбрал?“

Отиде до прозореца, дръпна пердето и надникна навън. Въобразяваше си, че ще види Бени и главорезите му в наета кола. Обаче не. Нищо подозрително.

Бени се изкашля и изпя леко фалшиво: „Колко хубаво е на Ба-ха-ми-те“.

Като телевизионна реклама. Обаче какви ги говореше?

— Самолетът ми е на летището в Насо в този момент. С двама от моите хора. Ще ги познаеш.

„Мисли, че съм на Бахамите“.

Как можеше да се е заблудил толкова? Чудесна новина. Поне засега.

— Ела на летището — каза Бени — и им спести времето да те търсят. Няма да ти направят нищо лошо. Само ще те доведат у дома.

— Ще ме пуснат в океана.

— Ой! Бъркаш ме с Алекс Горев, този варварин. Аз съм Бени, който те обича и ти прощава. Който може те спаси от Алекс. Знаеш ли какво направи той с Елена?

— Чух.

— Тогава ела си при татко. И носи със себе си което мое. Имам награда за теб.

— Добре, Бени. Ще отида на летището. Два часа, става ли?

— Не ме разочаровай, кукличке.

Линията прекъсна.

Надя опита да се успокои, но не успя. Беше спечелила малко време, обаче колко? Кой щеше да се обади след това? Кой щеше да почука на вратата? Румсървис или убийци? Беше опитала да избяга от проблемите, но сега си даде сметка, че ще трябва да се справи с тях.

„Не мога да живея така“.

Виктория мина покрай фабриката на „Хостетлер Претцел и Чипс“, недалеч от центъра на Ланкастър. Сградата изглеждаше поне на сто години. Три етажа червени тухли. На места хоросанът беше станал мъхесто зелен, но като цяло сградата създаваше впечатление за стабилност и сила. Тя си спомни думите на Джейк за изграждането на съдебната защита.

„Тухла по тухла. Подравняваш всяка следваща тухла по предишната. Заглаждаш хоросана на еднаква дебелина всеки път. Отнема време, докато изградиш стена“.