Пол Ливайн - Ези-тура

Влязох в кантората си най-горе и открих, че секретарката ми, Синди, не е на мястото си. Не се изненадах. Често, когато закъснеех, тя се отправяше към плажа. Не очаквах обаче в малката приемна за изчакване с два стола да заваря жена. Беше с делови костюм в пепелявосиво. Плътно сиво. Без тънки бели райета. И строги черни обувки. В краката й имаше обикновено кожено куфарче. На около четиридесет, с къса кестенява коса, която нямаше нужда от много грижи. Понякога идват клиенти без предварителна уговорка, но добре тренираните ми инстинкти ми подсказаха, че тази жена не е престъпник.

— Господин Ласитър? — Беше отчасти въпрос, отчасти обвинение.

За щастие, бях облякъл спортно сако над памучните панталони и раирана риза с дълги ръкави. Понякога отивам в офиса по чехли, с торбести къси гащи и фланелка с надпис: „Полицай, кълна се пред Натряскания, че не съм Бог“. Е, осъдете ме.

— Аз съм. Освен ако не ми носиш призовка.

— Аз съм Дебора Сколино. Помощник федерален прокурор.

— Уф… надявах се да си обрала банка или поне да те съдят за мошеничество.

Това не предизвика усмивка на лицето на помощник федерален прокурор Сколино.

— Може ли да поговорим? — попита тя.

Въведох я в светая светих. Обикновен кабинет, бюро, кожен стол за мен, няколко етажерки с недокосвани правни трактати и два стола за клиентите с твърди облегалки. Никакви дипломи по стената. Дипломата ми от университета е на стената в банята, у дома. Там покрива пукнатина в мазилката и ми напомня за трудно доловимата връзка между закон и справедливост всеки път, когато пикая.

Седнах зад бюрото си. Тя седна с прибрани крака на един от столовете за клиенти, тапицирани с изкуствена кожа.

— Полицията на Маями казва, че сте предизвикали сериозни проблеми в клуб „Анастасия“ преди две вечери — започна тя.

— О, значи така казва?

— Изглежда, издирвате момиче, което работи за клуба. Надя Делова.

— Да не става дума за доверената ви информаторка? Зле обучената млада жена, която сте оборудвали с микрофон и сте изпратили в бърлогата на руски гангстер?

Опипвах. Кой друг би могъл да бъде, ако не жената срещу мен?

Тя ме изгледа с ледената физиономия, на която, изглежда, ги обучават във федералното училище за бюрократи.

— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека дали госпожица Делова е била доверен информатор на федералното правителство.

— Фактът, че си тук обаче означава, че разследването не е приключило със смъртта на Николай Горев.

— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека съществуването на подобно разследване.

— И сега се интересуваш от брат му Алекс.

— Не мога нито да…

— И може би от Бени Бижутера.

Тя отвори уста, но оттам не излезе и звук. Просто престана нито да потвърждава, нито да отрича, и премигна два пъти. Бих искал да поиграя покер с тази жена.

— Бени Бижутера — продължих. Кукичката на въдицата ми се поклащаше във водата. — Доста интересен тип.

Може пък и да е бил интересен. Нямах никаква представа.

— Какво знаете за Бени? — попита тя, неспособна да се сдържи.

„Не кой знае какво, но изражението ти току-що ми каза, че е важна част от пъзела с Горев“.

Обичам тази част от играта. Помощник федерален прокурор Сколино мислеше, че задава въпрос, но всъщност отговори на един от моите въпроси. Реших да сложа нова стръв на кукичката.

— Бени, момичетата от бара, диамантите. Страхотна история.

И това беше горе-долу всичко, което знаех за това нещо.

— Знаете за диамантите? — Ако прокурор Сколино досега изглеждаше невъзмутима, сега доби откровено стъписан вид.

— Всички знаят — върнах топката по крилото.

— Разбира се, че не е така. Знаете ли как диамантите са стигнали до Маями?

— Всъщност това не ме вълнува никак.

Започвах да сглобявам късчетата. Бижутера. Диаманти. Руснаци. И въпроса на Сколино: „Знаеш ли как диамантите са стигнали до Маями?“ Най-вероятно заради това бяха изпратили Надя при Николай Горев.

Значи не беше някакво си разследване за дребно мошеничество, заради момичетата и кредитните карти на клиентите на клуба. Тук се преследваше контрабанда на диаманти.

Нужна ми беше още информация. Например кой, по дяволите, е Бени Бижутера и къде да го намеря? Пак пуснах въдицата.

— Ще имаш ли нещо против, ако разговарям с Бени Бижутера? — попитах.

— Разбира се! В никакъв случай!

— Не можете да ме спрете.

— Не, но можете да отидете до неговата…

Млъкна. По лицето й пробяга мисъл. О-хо! Тя току-що беше открила, че държа само чифт двойки.