Пол Ливайн - Ези-тура

Надигнах се от пейката и се приготвих да тичам до вкъщи, за да взема студен душ. Е, поне хладен. Водата от чешмата ни изобщо не е студена. Преди да изляза от това спокойно място, за да се върна в истинския свят, минах покрай две стари надгробни плочи — на войник на Конфедерацията, от Тенеси, и на войник на Севера, от Масачузетс. След това покрай два гроба на деца „Бебе Мери“ и „Бебе Джеймс“. Толкова често в наши дни и толкова адски тъжни.

В главата ми се появи тревожна мисъл. Може би заради гробището. Може би защото отнесох боя преди две нощи. Или дори заради чувствата ми към Виктория, които се налагаше да изследвам и да определя ясно, дори пред самия себе си.

„Защо толкова се тревожа за Виктория? Защо мисля за нея повече, отколкото за делото?“

Добре, да погледнем логично. В практикуването на правото нищо не е по-важно от принципа: клиентът винаги е на първо място.

И на теория, и на практика поведението ми винаги е било подчинено на него. Преди много години се изправих в централната съдебна зала на старата федерална съдебна палата — позлатени полилеи, мраморни колони, дървени ламперии, високи тавани. Никакви натруфени и тежки думи не могат да опишат разкоша на тази зала. В онзи ден положих клетва за приемане в адвокатската колегия, с която обещах да спазвам конституцията.

Гледах сериозно на тези думи. И сега е така. Шестата поправка, гарантираща правото на защита, означава — според мен — дяволски добър адвокат. Адвокат, готов да понесе удари заради клиента си и може би да нанесе някой и друг в отговор. В това отношение си приличаме със Соломон. Той се гордее, че е бил наказван за неуважение към съда заради сблъсъците си с прокурори, съдии и свидетели. Какво каза първия ден, когато се срещнахме?

„Адвокат, който се бои от ареста, е като хирург, който се бои от кръв“.

Тогава го упрекнах. Може би заради напереното му и нафукано поведение, но в никакъв случай заради отношението му към работата, с което съм съгласен. И сега мислех за приятелката му… а не за делото му. Виктория Лорд ме привличаше по начин, който нарушаваше принципите ми. Можех поне да се потупам по рамото, задето не се бях поддал на породената от уискито фронтална атака. Каква самоненавист би предизвикало това нещо!

Ами довечера и през нощта? Толкова късно, почти сутрин — и намерението на Виктория да се срещне с Елена на брега? Как бих могъл да я оставя да отиде сама?

След тези разсъждения взех решение. Имам лиценз от щата Флорида за носене на скрито огнестрелно оръжие. От друга страна, кой няма? Имаме около деветстотин хиляди граждани с право да носят скрито оръжие — най-много в страната. Ясно ли ти е, Тексас?

Както и да е, имам деветмилиметрова берета. Така че довечера, много късно, възнамерявах да мушна пистолета в раменния кобур под лекото спортно сако и да оседлая стария си жребец, за да последвам Виктория на брега.

Поради някаква причина си спомних за генерал Джордж Армстронг Къстър, който един ден през 1876 година яздел през равнините на Монтана с кожените си панталони. Представях си генерала, с колт .45 на бедрото, начело на шестстотин войници с карабини. Представих си как си е мислел: „Какво би могло да се обърка?“

Час след като излязох от гробището попаднах 138 години в бъдещето. Това ще рече, че отидох с колата до офиса си на Саут Бийч, на петнадесет километра разстояние. Не обичам засукани офиси. Нямам дебели мокети или мраморни плочи, нямам и изглед към океана. Аз съм на втория етаж на заобиколена от суша сграда, над кубински ресторант, който се казва „Хавана Банана“. Като се качвам по стълбите всеки ден, ароматът ми казва какъв ще е специалитетът за обяд. Днес е carne asada — най-общо казано, стек, маринован в зехтин, чесън и люти чушки халапеньо. Обичам го.

Хорхе Мартинес, собственикът, ще ми качи порция горе дори и без да му поръчвам. Разбира се, никога не искам да ми плаща, когато се бори с Департамента по здравеопазване за повтарящи се санитарни нарушения. Преди години го спасих от личен провал, като му дадох много мъдър съвет по времето, когато първият му ресторант изплува с корема нагоре.

— Обяви фалит — казах му тогава.

— Но мечтата на живота ми беше да предлагам бързи специалитети с охлюви.

Най-накрая се убеди, че охлювите няма да го изстрелят в небесата, сгъна платната и отвори „Хавана Банана“, който печели доста добре, когато покрай вкусните хлебчета не разпространява салмонела.