Пол Ливайн - Ези-тура

„Бързай! Бързай! Бързай! И, за бога, удари някого!“

Тогава чух името си.

— Джейк? Джейк? Буден ли си?

Отворих очи. Виктория седеше на дървения люлеещ се стол на верандата, на няколко метра от хамака ми. До нея, на масата — стара дървена кръгла масичка, която баба беше изчистила с шкурка и боядисала — имаше бутилка „Джак Даниелс“ и две чаши. Бутилката беше пълна, така че май я беше донесла тя.

— Здрасти! — Надигнах се. Това беше най-остроумното нещо, което ми дойде наум.

— Как се чувстваш?

— Отлично.

Тя посочи уискито.

— Лед?

— По-добре без.

Тя наля двете чаши до половината. Не си представях Виктория да си пада по бърбън. Може би маргарити или други коктейли. Може би мохито с прясно направен сок от тръстика и смлени листенца мента. Тя обаче отпи голяма глътка „Джак Даниелс“, така че трябваше да я настигам. Първият вкус беше златна топлота в гърлото, успокояваща тяло и душа.

Беше с къси бели панталонки. Много къси къси панталонки. Сандали платформи, кръстосани глезени, опасани с каишки, които стигат до средата на прасеца и с които жената прилича на римски гладиатор. Не й Виктория обаче. При нея те просто бяха акцент на дългите й от пода до тавана крака с прекрасно оформени прасци. Пилатес или вдигане на тежести, предположих. Беше с прилепнало розово бюстие, което показваше добре оформени рамене и малки, дръзки гърди. С две думи, като че ли моделка от висшата мода беше решила да се отбие на питие в задния ми двор след работа.

— Обичам Стив и се възхищавам от теб — каза тя между две глътки.

— Чувам да се задава едно „но“.

— Но и двамата ме вбесявате. Стив ме излъга! Как бих могла да го преглътна?

— Това е между вас двамата. Не ме намесвай там.

— Така ли? Ами тогава да поговорим за стратегията ти, която някак си се основава на лъжливата версия на Стив.

— Какво предпочиташ да направя? Да се оттегля, защото клиентът ми може да е виновен?

— Може да е виновен? Ти каза, че е убиец!

— Не. Аз казах, че е застрелял някого. Не всеки, който е застрелял някого, е убиец. Възможно е дори да не е престъпник.

Тя довърши питието си.

— Говориш за самозащитата.

— Тя е една възможност.

— Или защита на друг. В този случай Надя.

— Втора възможност.

— „Остани където си“.

— Номер три.

— И винаги може да е инцидент.

— Малко вероятно, но, да, може.

— Или невменяемост.

— Забравих за това — признах.

— Вместо да казваш на Стив да мълчи, защо не научиш цялата история и защо не го защитаваш на базата на това, което наистина е направил?

— Вече го обсъдихме, Виктория. По две причини. Първо, трябва да го защитаваме на базата на това, което е казал на ченгетата. Иначе ще го въртят на шиш по време на кръстосаните разпити и заради променените показания ще загубим. Второ, ако ми каже, че е застрелял Горев и не е имал основателни причини, няма да мога да го изправя пред съда и да искам от него да твърди друго.

— Знам, знам. Единственото етично правило, в което си се вкопчил.

— Като удавник за парче стиропор.

— Мразя играта, която трябва да играем. И си мислех, че и ти я мразиш.

— Мразя я, но не аз правя правилата. Просто опитвам да си върша работата, без да удрям никого след съдийската свирка.

— Помниш ли какво ми каза в деня, в който те наех?

— Май споменах, че хонорарът ми трябва да бъде платен авансово.

— Попита ме: „Разочарова ли те фактът, че почти всички обвиняеми са виновни?“

— И ти отговори, че зависи от територията. Беше права. Аз само изпусках парата. Когато си блъскаш главата във вратата на съда толкова много години, няма начин да не ти се отрази. Истината обаче е, че ако представлявах само невинните, щях да умра от глад.

— Днес, в ареста, като че ли се радваше. Защото Стив може и да е виновен, а ти имаш начин да го измъкнеш. Един вид, и калпав адвокат може да измъкне невинен клиент, но…

— Всъщност не може.

— Но трябва да си великият Джейк Ласитър, за да постигнеш голяма оправдателна присъда за виновен човек.

Надигнах се от хамака, отидох до верандата и отпуснах болното си тяло на стола до Виктория. Спускаше се мрак, на фона на сребърните облаци в далечината проблясваха мълнии.

— Започваш да ме тревожиш, Виктория. Ще можеш ли да седиш до мен в залата и да ми помагаш за това дело?

Този ден виждах за втори път очите й да се пълнят със сълзи.

— Не знам.

— Започна този разговор с думите, че обичаш Стив. Това е ключът. Началото и краят. Ако се замислиш над това, всичко ще е наред.