Пол Ливайн - Ези-тура

— Съгласен съм — обади се Стив. — И какво още?

Виктория имаше чувството, че ще припадне. Само това би могло да й се случи, като слушаше Ласитър, за когото, изглежда, нямаше никакво значение дали клиентът му наистина е извършил убийство, или не.

— Както казах, ще използваме празния стол. Щатът няма да си направи труда да доведе Надя в съда. Аз ще разкажа през какви перипетии сме минали, за да я открием. При кръстосания разпит ще накарам Бариос да признае, че съм ял бой, докато съм се опитвал да я намеря. Самият той, по дяволите, бърса кръвта от ризата ми.

— Получаваш гласа ми — каза Стив.

Виктория почувства, че очите й се пълнят със сълзи. Двамата мъже в живота й заговорничеха да се забъркат с лъжесвидетелство. Ласитър просто трябваше да се преструва, че не знае, че е.

— Искаш ли да чуеш заключителните ми аргументи — попита Ласитър и отново започна да крачи.

— Разбира се — отговори Стив. — Дай накратко.

— Къде е единствената свидетелка, която може да опровергае твърденията на клиента ми? — избумтя с най-добрия си баритон Ласитър. Спря и посочи стола от който беше станал. — Ето я! Какво? Не я виждате? Ами разбира се. Щатът не я доведе пред вас. Защо? С всичките ресурси, с които разполагат, можеха да я доведат тук, ако е само невинен свидетел на престъпление. Може да има само една причина този стол да е празен. Избягала е, защото тя е убила жертвата. Няма да се доближи до тази съдебна зала, защото тя е натиснала спусъка, отнела е живота на Николай Горев и е натопила клиента ми за убийството. Видяхте, че Стив Соломон се изправи, сложи ръка на Библията и се закле да говори истината и само истината. Чухте показанията му и видяхте как беше подложен на ожесточени кръстосани разпити, но не чухте и дума от свидетелката, която би могла да опровергае думите му.

— Харесва ми — отбеляза Стив.

— Чудесно. Ще използваме това, с което разполагаме. Имаме шанс.

— След всичко, което ми наговори за правосъдието, наистина ли нямаш проблем с това, Джейк? — попита Виктория.

— Да, по дяволите. Мисля, че мога да спечеля делото. Може да изведа убиец от съдебната зала. Тогава ще си измия ръцете, ще пийна малко „Джак Даниелс“ и ще се преместя във Върмонт.

Тогава Виктория се разплака истински.

Виктория каза, че ще се прибере от ареста с някоя от новите фирми — „Юбер“ или „Лифт“, — така че казах „довиждане“ на влюбените гълъбчета и подкарах към малката си къща на Поинсиана.

Баба ме чакаше в кухнята и режеше на тъничко кочани млечна царевица, за да ги пусне в димяща тенджера овесена каша. Парче пармезан очакваше да бъде настъргано, няколко пера пресен лук също щяха да отидат вътре. Напоследък баба готвеше засукани неща.

Погледна физиономията ми и попита:

— Да не си опитвал да целунеш котарак нощес?

— Нещо такова, бабо.

— Ще ти сложа билки на драскотините. Изобщо няма да питам как изглеждаш под дрехите.

— Съжалявам за костюма, бабо.

— Знаех си, че са пари на вятъра. Все едно да обуеш гащи на магаре.

Посегнах към кафеварката, но тя ме плесна по ръката.

— Трябва ти сън.

Не възразих. Изядох си кашата с някакви маслени бисквити, от които буквално капеше масло, благодарих на баба, отидох в стаята си и се строполих на леглото с дрехите. Спах до следобеда. Когато се събудих, се чувствах по-зле, отколкото преди да легна. Всичко ме болеше.

Глътнах шест аспирина, взех душ, обух избелели спортни гащета и нахлузих тениска с надпис: „Може да съм стар, но трябва да слушам всички готини банди“. Бях сам в притихналата къща — единственият звук беше тихото шумолене на таванните вентилатори. Кип беше на летен лагер с отбора. Баба или беше на пазар с колелото си, или беше излязла да лови риба наблизо. Имаше си свое място под моста, който свързва Леджун Роуд с Кокоплъм Съркъл, и най-вероятно щеше да се върне с една-две рибки.

Пуснах телевизора и намерих програмата с кънтри музика. Заслушах как Патси Клайн пее „Крейзи“ с онзи трептящ гласец, от който ти се приисква да я прегърнеш и да я предпазиш от този жесток свят.

Докуцуках до задния двор и се проснах в завързания между две палми хамак. Беше облачно, влажно и горещо. Палмовите листа висяха като пране на въже, навлажнени като конска сбруя след тренировка през август. В далечината бумтяха гръмотевици.

Отново ми се приспа. И сигурно съм заспал, защото сънувах как над футболното игрище във Върмонт пада хубав сняг. Аз тичах през терена по анцуг със свирка, окачена на врата, и виках на малките ми ученици с тънички ръце и крака като сламки: