Джон Коннолли - Жената от леса

Сам тихичко стана от леглото и отиде до прозореца. Двете с майка ѝ живееха в ремонтираните конюшни до къщата на баба ѝ и дядо ѝ. Постройките бяха свързани със стъклен коридор, който служеше и за оранжерия. Стаята на Сам се намираше на втория етаж и беше отделена от тази на майка ѝ с малка баня. Прозорецът ѝ беше сглобен от рисувани и прозрачни стъкла, наскоро сменени, след като една птица се удари в тях по-рано тази година.

Сам отвори прозореца. Градината беше тъмна и не се виждаше никакво движение, но тя продължаваше да чува телефонния звън, при това по абсолютно същия начин, както зад затворения прозорец. Имаше чувството, че загадъчният апарат е потопен под вода.

Обърна се към фигурата, седнала на перваза - нейната заварена сестра, Дженифър. Лицето ѝ блестеше зад кичурите коса, скриващи най-тежките рани, нанесени ѝ преди много години от Пътника.

Дженифър, която се скиташе между световете.

- Защо си тук? - попита Сам.

Дженифър я хвана за ръката. Докосването ѝ беше студено, но не безжизнено. Тялото ѝ като че ли съществуваше в състояние на лека вибрация, сякаш през него постоянно преминаваше слаб електричен заряд. И въпреки че Сам не се страхуваше от Дженифър, дори я обичаше по свой си начин, физическият контакт не ѝ харесваше. От него се замайваше и я заболяваше глава.

Но понякога за Дженифър бе по-лесно да общува чрез докосване. Тя беше създание на емоциите и импулсите. Повече чувстваше, отколкото мислеше.

Сега Сам също трябваше да почувства.

Езерото, до което седеше Дженифър и наблюдаваше преминаването на мъртвите, отиващи към морето; приближаването на майка ѝ или някаква нейна форма, водеща непозната жена за ръка; размяната на думи и тревоги; връщането на двете жени там, откъдето са дошли, поспирането за обичайния разговор между Дженифър и майка ѝ.

как е баща ти?

жив

ти още ли стоиш при него

да

ако решиш да си тръгнеш, само кажи

няма да го оставя

довиждане тогава

Без целувки, без прегръдки. Но това вече не беше истинската майка на Дженифър. Беше запазила нейния лик и част от спомените ѝ, но никой не излизаше същият от Морето на вечността. Който влезеше в него, се изгубваше - постепенно, но докрай. Всеки път, когато майката на Дженифър се връщаше, тя носеше все по-малко от някогашния си аз. Дженифър знаеше, че накрая тя вече изобщо няма да помни дъщеря си или мъжа, когото беше наричала свой любим, бащата на Дженифър и Сам.

Контактът между двете момичета прекъсна.

- Коя беше жената с нея? - попита Сам.

казва се Карис

- И какво иска Карис?

тъжната част от нея да намери покой

Дженифър отново докосна сестра си, като този път само погали дланта ѝ с показалец, и Сам разбра защо жената на име Карис е потърсила помощта ѝ. След смъртта си Карис отишла в морето, но част от нея останала тук, заровена в дупка в земята, сред високи дървета и птичи викове. Тази част била опасна, изпълнена със страх, гняв и болка, но също и със страшна, изродена любов. Тя имала своите желания. Искала детето си. Опитвала се да го прибере при себе си, да го скрие сред пръстта и корените, да полегнат заедно там, докато дойде време и то да заспи под земята.

баща ни се опитва да открие името ѝ

- А той знае ли за детето?

още не

- Не можеш да оставиш момчето да отиде там. Тя ще го убие.

Без да иска, но ще го направи.

знам

Едва тогава Сам забеляза, че вече не чува телефонния звън. Беше спрял.

И Дженифър я нямаше.

Даниел не искаше да вдига телефона. Не само че се страхуваше от гласа от другата страна. Той беше заровил играчката, но някой я беше намерил и я беше оставил на перваза. Не просто някой: беше го направила Карис, което означаваше, че тя не е само безплътен глас, говорещ от пластмасова слушалка. Тя можеше да копае в пръстта. Можеше да напуска гората.

Можеше да го нарани.

Не биваше да оставя телефона да звъни, защото майка му щеше да чуе и трябваше да я излъже или, по-зле, да ѝ обясни защо играчката е на прозореца. Карис го беше предупредила да не казва на никого за разговорите им и макар Даниел вече да се питаше дали това не е по-скоро за нейно удобство, отколкото за негово, знаеше, че в забраната се крие неясна заплаха, която сега, с физическото присъствие на Карис, добиваше нови измерения.

Той вдигна слушалката.

- Ало?

Стори му се, че гласът на Карис е по-ясен от преди. Може би заради гнева, но Даниел чуваше и слабо ехо, както когато майка му позволяваше да си говори с дядо Оуен по мобилния ѝ телефон, въпреки че той беше в съседната стая. Чуваха се два гласа: единият реален, отблизо, а другият от апарата в ръката му.